Майкл Доббс - Последното раздаване

Той седна върху прекатурената вана, опря чело на бастуна, един прегърбен и просълзен старец, преливащ от нещастие и умора. С тъмните си дрехи и каскет той се сливаше със саждите наоколо, сякаш никога нямаше да напусне това място. Пожарникарят, който искаше да провери колко е стабилна задната стена, го остави сам с мъката му.

Докато Пасолидес размишляваше за края на неговия свят, нещо привлече погледа му. Една фигура стоеше в зеещата дупка, която довчера беше входна врата. Непознатият беше облечен в черна кожа, носеше каска на мотоциклетист заедно с куриерска станция на рамото и викаше името му.

— Пратка за Пасолидес.

Бутна в ръцете му една дъска със закачен на нея лист и срещу подписа си той бе възнаграден с кафяв плик, ватиран с въздушни мехурчета. Без да каже и дума повече, куриерът си тръгна.

Изкривените пръсти потърсиха откъде да отворят пакета. Колебливо, той изсипа съдържанието в скута си. В първия момент не разбра. Имаше снимка на Михалис Караолис, младия боец на ЕОКА с непокорните очи и голия врат, около който щяха да сложат въжето. Снимката, която предишната вечер бе висяла на стената в ресторанта. Имаше и друга снимка, избелял портрет на млад британски офицер, когото Пасолидес не позна веднага. И две обгорени разпятия на верижки, които паднаха от разтрепераните му пръсти — Боже, как го блъснаха спомените, не можеше да си поеме въздух, почти го събориха на земята. Малките гравирани кръстове бяха същите, които беше дал на именните им дни на Йоргос и Еврипид.

Мрачният свят около Пасолидес сякаш замръзна, само сълзите му имаха живот, миещи пепелта от разпятията, когато той ги вдигна от пода.

Имаше и още. Още два листа хартия паднаха от плика. Първият беше ксерокопие на военно досие от британската армия, проследяващо кратката кариера на младши офицер от шотландски полк — от встъпването му в длъжност в Единбург през службата му в Египет. И после в Кипър. През 1956 г.

Пасолидес намери името най-отгоре на досието — сега позна офицера от снимката. Лейтенантът стигнал до министър-председател, Франсис Юън Ъркарт.

А второто парче хартия. Простичка брошурка. Призив до всички да присъстват на следващия ден на митинга на „Трафалгар Скуеър“.

Най-после Пасолидес знаеше името на човека, когото беше търсил толкова дълго. Човекът, който беше убил братята му. И със страст и елинска чест, ферментирала през безкрайните векове, той знаеше какво трябва да направи.

Мортима се събуди, за да открие, че той пак се е измъкнал от леглото. Тя последва звуците към тясната кухничка. Той беше наврял глава в отворения хладилник, когато тя влезе.

— Съжалявам, ако съм те събудил — извини се той.

— Защо не можеше да спиш, Франсис?

— Не намирам много смисъл; да се наспивам преди какво — в тона му се усещаше безвъзвратност. — Така де — добави малко по-ведро той, — бях гладен.

Пред него имаше голямо парче плодов кейк и сирене чедър, любимият му деликатес от дете — семейният прислужник винаги вадеше по едно парче по време на гонките им през хълмистите поля на Шотландия в търсене на яребици и елени. От години не се беше сещал, почти беше забравил острия сладък вкус. Той започна да яде парчетата бавно и с внимателна наслада.

— Обръщаш на нощния си пир повече внимание, отколкото на мен през последните дни, Франсис. Заключил си се, гледаш през мен, нито ме чуваш като ти говоря, нито ми отговаряш на въпросите. В теб има гняв и нетърпение, които те вадят от леглото.

— Лоши сънища. Те разсейват.

— Достатъчно дълго съм ти била съпруга, за да знам, че не са лошите сънища това, което те безпокои — каза с укор тя.

— Лягай си, Мортима.

Той отново си напълни устата, но тя не помръдваше.

— Не бягаш от сънищата си, Франсис, не си дете. Нито пък аз. Никога не си бил такъв с мен преди — тя беше очевидно разстроена. — Ядосан си ми.

— Не.

— Обвиняваш ме за тази глупост с писмото.

— Не!

— Мислиш, че съм им помогнала да те унищожат — тя го упрекваше, но упрекваше себе си повече.

— Ние сами унищожаваме себе си. Всичко, което направих, щеше да бъде направено, независимо дали писмото съществуваше или не. Както и всичко, което остава да бъде направено.

— Какво ще правиш?

Той я погледна, но не отговори. Пак започна да дъвче, внимателно загребвайки късчета и от сиренето, и от плодовия кейк, събирайки трохите.

— Изолираш ме.

— Има някои пътешествия, които можем да направим само сами.

— След толкова много години, Франсис, сякаш вече ми нямаш доверие.