Майкл Доббс - Последното раздаване

Не беше докоснал и министерските кутии.

До момента, в който той приключи сутрешните си приготовления с педантичен маникюр, сякаш имаше на разположение цялото време на света, предпазните ограждения за тълпата бяха сложени на местата им и заключени едно за друго около площада. Малки отряди бяха разположени в чувствителните точки около Уайтхол и по-специално близо до входа на „Даунинг стрийт“ — за всеки случай. Да държат хрътките надалеч от мечката. Но не се очакваха проблеми; след по-малко от седмица опълчението на Мейкпийс щеше да завземе коридорите на властта по право.

Той избра от гардероба любимия си тъмносин костюм и бяла памучна риза. Положи ги на леглото за инспекция. Изпробва няколко копринени вратовръзки върху костюма; искаше да носи една, която Мортима му беше купила от занаятчийските сергии под замъка в Единбург, спомен от последното ѝ посещение на фестивала, но тя беше боядисвана на ръка, може би твърде шарена. Вместо това извади парадната си вратовръзка. После, облечен в копринен халат, си изяде закуската. Беше в чудесно настроение и имаше добър апетит, а кръстословицата бе завършена, преди яйцата да заврат.

Имаше само два диспута по отношение на организацията на митинга в този ден. Старши полицейски офицер Хаузго, който отговаряше за сигурността, не искаше да пусне на площада двата мобилни щанда за кебап, които придружаваха похода от ден първи. Те бяха като талисмани, спореше Мейкпийс, ветерани в една дълга битка, които бяха заслужили правото да присъстват на победната церемония, но старши офицерът настоя, че около тях ще се създаде твърде голямо и потенциално опасно стълкновение; в големите тълпи хората можеха толкова лесно да бъдат смазани, а при агресивни тълпи подобни превозни средства можеха лесно да се превърнат в тарани, барикади или просто факли. Не. Не си заслужаваше риска. Мейкпийс реши проблема, като покани Мариос и Михалис, двамата собственици, да го придружат на малкия подиум, който щеше да бъде вдигнат за речта му между лъвовете на Ландсир в подножието на колоната на Нелсън.

— А следващата седмица ще можете да паркирате направо на „Даунинг стрийт“ — пошегува се той.

Това беше първият път, когато си позволи дори намек, че може той да е там да ги посрещне.

Вторият диспут се отнасяше за бройката; Хаузго искаше лимит от петнадесет хиляди, но по този въпрос Мейкпийс не можа да му даде никакви гаранции. Той нямаше представа колко човека ще се присъединят. Той не контролираше маршируващите; точно обратното, както обясни на старши офицера, те контролираха него. Но така или иначе проблемът щеше да се реши от само себе си, предположи той с осезаема ирония, защото беше обичайно полицейското преброяване на демонстрантите да стига до много по-ниски резултати, отколкото сметката на организаторите. Като човек, издигнал се с благоразумие, старшият реши да последва примера на Нелсън и да си затвори поне едното око. Щеше да постави няколко допълнителни сериала — самосиндикални полицейски отряди от двадесет и двама човека — като предпазна мярка. Козирува и си тръгна доволен.

И други бяха заети. Линейките от „Сейнт Джон Ембюлънс“ си устроиха полева станция в криптата на „Сейнт Мартин-ин-дъ-Фийлдс“, благодарни, че могат да заемат мястото от приюта за бездомни, докато всички телевизионни екипи се пазаряха за достъп до прозорци и покриви около площада, решени да намерят оптимална гледна точка, за която плащаха щедро и в брой „за безпокойството“ директно на поддръжката. Дори да бяха само петнадесет хиляди, пак щеше да е най-голямото предизборно събитие в живата история.

Ъркарт, изглежда, нехаеше за всичко това. Той се отпусна в любимия си кожен стол, все още увит в халат, и зачете книга. Първо от мемоарите на Маргарет Тачър, „Годините на «Даунинг стрийт»“. Последните страници. Сцени от велика драма. Гняв. Болка. Предателство. После „Юлий Цезар“, любимата му пиеса. Още едно велико политическо убийство. И все пак колко по-мило се бяха отнесли с него, отколкото с нея, помисли си Ъркарт, бяха приключили великите мъки на Цезар с един-единствен удар. Едно последно раздаване. Без губене на време. В смъртта да намери признанието, което всички тези завистливи малки хора около него не му бяха дали за цял един живот. Така приключваха великите животи.

А Мейкпийс продължаваше. Чак до „Уотлинг стрийт“, стария римски проход, който водеше от Честър до сърцето на Лондон. Като легионите в отминали времена те маршируваха, в редици по петима или шестима, в огромна фаланга, която се простираше над три километра и която ставаше още по-дълга с всяка минута на утрото и с приближаването на огромната колона към сърцето на столицата. Два духови оркестъра и група шотландски гайдари се появиха изненадващо, за да добавят още към фестивалната атмосфера, а вратовете на Мейкпийс и Мария бяха окичени с лаврови венци, когато минаха пред хиндуисткия храм в Еджуеър. Дори полицейският бус, който не ги изпускаше от очи, беше украсен; полицаи по ризи се усмихваха и махаха на децата, сякаш се надпреварваха да натрият сол в раната на колегите си от Бирмингам. Празничният шум ставаше толкова ентусиазиран, че Мейкпийс с мъка успяваше да бъде чут от репортерите на радиото и телевизията, които го следваха цяла сутрин, но имаше други, които нямаха търпение да запълнят всяка празнина в ефира. На „Трафалгар Скуеър“ Мейкпийс го чакаше шарена мозайка от граждански инициативи от целия политически спектър, всички дъвчеха микрофоните на медиите и се опитваха да се асоциират с Мейкпийс. Дори Анита Бърк беше там и обясняваше, че нейният „стар колега и приятел“ представлява толкова много от ценностите, които стоят в нейното сърце и традиционно в сърцето на нейната партия. Запитана дали традицията изключва настоящето, тя се усмихна.