Майкл Доббс - Последното раздаване

— Не мога да позволя това, г-н министър-председател.

— Не можете да ме спрете, старши офицер.

— Но нямам достатъчно хора, за да ви пробия път през тълпата.

— Не искам да се използва сила — отвърна остро Ъркарт, после добави тихо: — Моля ви. Кажете на хората си да се отдръпнат.

Хаузго отстъпи слисан.

Ъркарт все още стискаше ръката на Мортима, когато пресече пътя и се изправи лице в лице с тълпата. От този момент нататък той знаеше, че ще загуби всякакъв контрол и ще се превърне в още една малка пешка във великата игра, с която се беше захванал. Лицата пред него бяха безучастни, замръзнали от изненада. Той кимна, усмихна се и направи две крачки към тях.

Британците са циници, винаги готови да повярват в човешката слабост и да се окъпят в помията на колективен скептицизъм, която се излива всеки ден от пресата. Но на лично ниво са любезни до точката на заблуда, криещи истинските си чувства под наметалото на дървения етикет, точно както крият жълтото списание между страниците на „Съндей Телеграф“. Ако Хитлер беше дошъл в Лондон, вместо да кара Чембърлейн да ходи в Берхтесгартен, сигурно цялата страна щеше да се реди да му стисне ръката. Британците никак не ги бива в личната конфронтация.

Тълпата пред Франсис и Мортима започна да се отдръпва и да им прави път. Много от хората дори се усмихваха по автоматичен рефлекс. И така, семейство Ъркарт бавно, ръка за ръка, като двойка, която излиза на дансинга в бална зала, се придвижваха към трибуната.

Ефектът от тези събития върху Мейкпийс беше опустошителен. Той знаеше, че е загубил вниманието на тълпата и сега я виждаше как се разделя като наложници пред хан. С полушега за пристигането на неочаквани подкрепления той самият се обърна в края на платформата, за да види причината за разцеплението. Видя Ъркарт и съпругата му, Кордър няколко крачки по-назад, те бяха в началото на стъпалата към подиума и точно започваха да се изкачват.

— Том, добър ден — поздрави го Ъркарт.

— Това не го очаквах.

— Прости ми, не съм искал да те прекъсвам. Но вече всичко свърши, ти спечели. Уморих се да се боря, Том.

— Много мило от твоя страна — после добави подозрително: — Защо си тук?

— Сигурно, за да запазя малко гордост и малко уважение в поражението си. По радиото те чух да казваш в началото на речта си, че си направил всичко това с повече горест, отколкото с гняв. В същия дух дойдох и аз да изразя надеждите си за помирение ако не между нас двамата, то поне за страната ни.

— Но защо?

— Защото обичам страната си. Защото съм бил начело на страната си твърде дълго, за да гледам как кариерата ми се топи в горчивина и гняв. Направих грешки, не бях справедлив с теб. Искам да ми дадеш възможност да се извиня публично.

— Какво… тук? Сега?

— С твое позволение.

— Никога! — намеси се Мария. — Не можеш да му позволиш да ти отмъкне митинга просто така.

— Искам само да се извиня.

— Тогава си купи каре в „Таймс“.

— Мария, Мария — скара ѝ се нежно Мейкпийс, — това е нашето събитие, нашите поддръжници. Не неговите. Досега се оплаквах от липсата на свобода на словото и милосърдие в държавата на Франсис Ъркарт; нима Великобритания на Том Мейкпийс ще започне по същия грозен начин? Какво имам да губя, освен публичното му извинение? А и… — пошегува се той, опитвайки да отклони протестите ѝ — ако го отпратя, най-вероятно ще го линчуват.

— Значи мога да говоря?

Мейкпийс се обърна към микрофоните.

— Явно г-н Ъркарт е бил толкова впечатлен от нашето събиране, че е дошъл да ни предложи личните си извинения.

Освободена от примката на срещата лице в лице, тълпата даде израз на истинските си чувства. Изригна хор от освирквания и подигравки.

— Не — Мейкпийс вдигна ръка. — Ние не сме като някои други, ние умеем да прощаваме и да бъдем толерантни. Нека го чуем. Преди да го осъдим.

Виковете все още не бяха заглъхнали, когато Мейкпийс направи място на микрофоните за Ъркарт.

— Все пак не ми харесва — оплака се Мария. — Предпочитам да гледам как го линчуват.

Колко по-подходяща щеше да бъде тя за лидер вместо Мейкпийс, помисли си Ъркарт — само да си беше избрала по-добре креватния партньор. Той мина напред, Мортима беше до него. Освиркванията се издигнаха в кресчендо, понесоха се напред-назад през площада, набирайки скорост и свирепост, морето от ръце и вдигнати лица се бунтуваше и разбиваше гневните си вълни в подножието на великата колона, заплашвайки да го помете.

Изведнъж Ъркарт вдигна ръце във въздуха.