Майкл Доббс - Последното раздаване

Атаката срещу Мейкпийс беше явна, но предизвика изненадващо малко възгласи от тълпата.

— А костите? А базите? — извика един протестиращ точно под платформата, размахал плакат.

— Не, не ме разбирайте погрешно. Не оспорвам възгледите на Том Мейкпийс, колкото и порядъчни да са те, тук съм само за да покажа, че има и друг, по-естествен начин. И ако има разделение между интересите на Кипър и Британия, тогава аз лично няма да се извинявам, като казвам, че съм британец, глава на британското правителство и съм горд да приема задълженията, които вървят с това. Вероятно обичам страната си твърде много. Ако е така, значи грешката е моя — гибелна грешка. И цената, която се иска да платя, ще бъде гибелна.

Мария мърмореше разпалено в ухото на Мейкпийс, кимайки в посока на микрофоните, но Мейкпийс сложи ръка на рамото ѝ и поклати глава. Вече беше късно. Моментът принадлежеше безспорно на Ъркарт. Сякаш за да подчертае това, Мортима застана малко зад рамото на съпруга си; ако някой искаше да му вземе микрофона, първо щеше да се наложи да я отмести физически.

А Пасолидес докуцука пред тълпата. Беше се облегнал на бастуна си точно пред подиума, на по-малко от четири метра от мястото, където стоеше Ъркарт. Гледаше нагоре, чертите му под каскета се бяха изкривили като на животно — обзето от болка, влязло в капан, прегризало собствения си крак само за да се озове отново очи в очи с ловеца. Ъркарт вдигна сопата си и започна да засипва с удари незащитения му череп.

— Има такива, които не искат да забравят, които не могат да забравят. Зли хора, които се въргалят в спомените, в невъобразим егоизъм, с който биха жертвали цяла общност, за да угодят на личната си вендета — той гледаше право в Пасолидес. — Това е злото в амбицията. Не амбицията да се бориш за мир, а амбицията просто да се бориш. Стари битки, всякакви битки. Болни умове, които отказват да забравят.

Ченето на Пасолидес се движеше с голямо вълнение. Очите му се бяха напълнили с кръв. Ъркарт го изгледа с аналитично внимание, като актьор на сцената, който играе представлението на живота си, усещайки зрителя, търсейки емоциите, одирайки го жив. Той вярваше в ролята си безрезервно, нищо друго нямаше значение.

— Нямам друго семейство, освен Мортима — той се обърна към нея с поглед на пълно доверие и благодарност. — Нямам деца. Нямам братя и сестри. Том Мейкпийс ви нарече всичките свои братя и сестри днес…

Една мъгла се беше спуснала над гласа му, той остави думите да увиснат над площада. Нямаше аплаузи, никой вече не бързаше да се асоциира с Мейкпийс. Ъркарт ги беше спечелил, беше ги обърнал. Пиесата наближаваше своя край.

Той се усмихна на Пасолидес. Същата британска усмивка с нотка на арогантност, която беше на лицето му, когато го бяха снимали като млад лейтенант в Кипър. Подигравателен. Надменен. Сякаш го заплюваше с думите си. Треперещите пръсти на стареца ровеха в колана; очите на Ъркарт не се откъсваха от него.

— Може би той има правото да го направи. Но ако той си присвоява живите, тогава нека аз си присвоя мъртвите.

Пасолидес сякаш плачеше, долната му челюст се тресеше. Ъркарт искаше да си присвои мъртвите. Йоргос. Еврипид. Този човек беше самият дявол…

— Децата, братята и сестрите, които имаха мечти като моите, които дадоха живота си в Кипър през годините, които се жертваха за мира, който и аз търсех…

И тогава той спря. Пое въздух. Усети нещо в гърдите си. Погледна надолу и видя едно тъмно петно, което растеше по снежнобялата му риза. После се появи и второ петно и той усети, че коленете му започват да поддават. Но не още. Тялото му сякаш не искаше да се подчинява, но той се обърна към Мортима, видя изражението в очите ѝ, протегна се към нея, за да я прегърне, за да я предпази, когато нещо го удари в гърба и го прати в ръцете ѝ. Той се свлече на дървените дъски и чу две кратки експлозии много близо до него. Очите му се замъглиха, но той виждаше Кордър да стои, вдигнал ръка с пистолет, насочен към тълпата. Виждаше Мортима да се навежда над него, мъчейки се да бъде смела. И виждаше нещо много светло в очите си. Слънцето ли беше? Или горящо дърво? Светеше все по-силно.

— Мортима? Мортима! Къде си?

Тя беше много близо, но той не можеше да фокусира; тя стискаше ръката му, но той вече не усещаше. Нямаше болка. Може би изтощение. И въодушевление. Триумф. Беше ги измамил всичките, дори на самия край. Беше ги измамил за самия си край. Беше ги измамил всичките, освен Мортима.

Устните му се раздвижиха, тя ги целуна, взе главата му в скута си, без да обръща внимание на кръвта и виковете около нея.