Майкл Доббс - Последното раздаване

Той избута чинията настрана и отиде при нея.

— Такава мисъл не съществува в съзнанието ми. Нито в сърцето ми. През всичките тези трудни времена ти беше единствената, на която можех да разчитам, единствената, към която можех да се обърна в мрака и да знам, че ти ще си там. И ако съм те наранил с мълчанието си, тогава вината е моя, не твоя и те моля за прошка. Мортима, трябва да знаеш, че те обичам. Че ти си единствената жена, която някога съм обичал.

Той го каза с такава сила, че не можеше да има съмнение в искреността му.

— Какво ще правиш, Франсис? — повтори тя, настоявайки за доверието му.

— Ще се боря. С всичко, което имам, за всичко, което съм постигнал.

— По какъв начин?

— Толкова много хора прекарват живота си в страх да не сбъркат, да не направят грешка, че не правят нищо, освен да живеят в страх и да си заминат ей така — очите му блестяха от надменна решителност. — Няма да се оттегля мълчаливо в нощта. Светът ще разбере, че съм си тръгнал. И ще ме запомни.

— Звучи много крайно, Франсис. Плашиш ме.

— Ако животът ми приключи в този момент, Мортима, ще съжалявам само за това, че те оставям сама. Но и двамата знаем, че ще дойде това време. Важното е какво ще оставя за теб. Наследство. Гордост. Достойнство. Спомен, който хората ще аплодират — той се усмихна. — И една библиотека.

— Не мога да си представя живота без теб.

— Както и аз не мога да си представя живот без всичко това — той завъртя ръката си, сочейки най-интимната част от дома на властта. — Но идва момент, когато тялото се изхабява, духът се изморява, мечът се изтъпява от битки и дори на любовта трябва да се даде почивка. Това, което оцелява за малцината избрани, е името, дори след като всичко останало избледнее. Безсмъртие. Искам да ми се довериш, Мортима. Да ме подкрепиш в каквото и да се наложи да направя.

— Винаги съм го правила.

— И знай, че каквото и да правя, го правя и за двама ни.

— Тогава значи нищо не се е променило.

Тя, изглежда, се успокои, сега поне го разбираше и това ѝ донесе известна увереност. Тя винаги беше знаела, че той не е като другите мъже; че живее по собствени правила, не я изненадваше, че възнамерява и да си отиде по собствен начин. Когато дойде времето. Време, което може би сам щеше да избере. Тя успя да се усмихне и да го прегърне.

Той я целуна с голяма нежност.

— Има толкова причини да съм ти благодарен, че не знам откъде да започна. Но нека започна от кейка ти. Много е вкусен, Мортима. Мисля, че ще си отрежа още едно парче.

— Тогава и аз ще се присъединя към теб. Ако може.

Сутринта се пукна като розова рана над купола на катедралата „Сейнт Пол“, а подготовката вече течеше от много часове. Трафикът беше отклонен от маршрута до „Трафалгар Скуеър“, уличните лампи и витрините на магазините бяха окичени с плакати и негови снимки, рисуваха се лозунги, репортерите изпробваха фрази като „армада от вяра“ и „неустоимия полъх на революцията“. Мейкпийс беше навсякъде, името му беше в устата на всеки.

Никой не знаеше колко точно ще се присъединят към Мейкпийс във финалната отсечка на похода от Уотфорд или колко души ще бъдат там да го посрещнат, но след присмеха, който си спечели полицията в Бирмингам, комисарят на столичната полиция реши, че не е време за излишни рискове. Въпреки че нямаше индикация за предстоящи безредици, с изключение на неясната численост на митинга, фонтаните на „Трафалгар Скуеър“ бяха изпразнени, помпената станция отдолу проверена за подозрителни пакети, металните ограждения наредени като колички в супермаркет на прилежни редици по площада. Популацията от гълъби, птичите мелези, се оплака от неочаквания шум, вдигна перушинени спирали на протест и затъмни небето, преди да се опита да се настани отново, бясна от продължаващото безпокойство. Родината им беше нападната; поне за един ден площадът щеше да им бъде отнет.

Ъркарт влезе в банята рано, Мортима му донесе супена купа чай във ваната, докато парата и горещата вода възстановяваха цвета в хлътналите му от безсъние бузи. Стори ѝ се, че го чува да мърмори, може би я викаше, но когато провери, той отговори, че просто репетира няколко реплики за последната си предизборна реч. Тя беше забелязала, че дебелата папка, подготвена от екипа, който му пишеше речите, стоеше недокосната.

— Те мислят, че не мога да спечеля — обясни той. — И това си личи.