Майкл Доббс - Последното раздаване

Каквото и да му струва.

Той удари по катедрата и от залата се разнесоха отговори, като ехо от аплодисменти, разливащи се през годините. Чуваше ги всичките, велики мъже, една жена, техните гласове в одобрителен хор, извиращ от мрака в тази велика зала, където историята и нейните спомени бяха живи. Те говореха за болка, за жертви — всички легенди се градят от това. Славата, която чака тези с характер, достатъчно дръзки, че да грабнат момента. И тяхното признание беше за него. Франсис Ъркарт. Приветствие от самите богове.

— Простете, г-н Ъркарт. Не бива да сте тук.

Той се обърна. В сенките до стола на председателя стоеше един от полицаите на двореца.

— Не бива да сте тук — повтори човекът.

— И вие ли сте на това мнение? Явно целият смъртен свят е на едно мнение.

— Не, нямах това предвид, сър — отвърна полицаят сконфузено. — Имах предвид само, че е против правилника.

— Моите извинения, г-н полицай. Дойдох само за… да хвърля един последен поглед. Преди изборите. Да се обърна назад. Много време мина.

— Няма нищо, г-н Ъркарт. Сигурен съм, че никой няма да има нищо против.

— Нашата малка тайна? — попита Ъркарт.

— Разбира се, сър.

И с нисък почтителен поклон под оскъдния прожектор на полицейския фенер Франсис Ъркарт се сбогува с боговете. Засега.

Пасолидес имаше навика да става призори, навик от партизанските години в планината. Той обичаше покривалото на нощта и така, освен че отдаваше почит на миналите времена, ходеше да взима най-прясната риба от местния пазар. Навик с полза.

Неприятелският поглед го следеше как излиза и докато той се чудеше дали да вземе раци или филе от риба меч, неприятелските ръце започнаха да работят. Благодарни, както някога Пасолидес, за покривалото на нощта.

Когато се опита да завие по улицата, натоварен с увити в амбалажна хартия пакети храна, пътят му се оказа препречен от пластмасова лента и един полицай.

— Съжалявам, сър. Не може да се минава, докато не го загасят напълно.

Пакетите паднаха на тротоара.

— Но това е моята къща.

На стотина метра, обградени от пожарни коли, прозорците на дома му се взираха с невиждащ поглед през улицата, възстановеният му наскоро ресторант сега беше една зинала беззъба паст. Нямаше го малко повече от час. Беше отнело значително по-малко време да бъде унищожено всичко, което притежаваше.

Тази сутрин тръгнаха от Уотфорд, до самите предградия на Лондон. Това щеше да бъде последната им спирка, преди да се появят триумфално в самия град, и пътят вече беше осеян със снимки на Мейкпийс и други трофеи като розови листа. Посрещаха като завоевател един миротворец. И оставаше един ден.

Клер веднага се отзова на повикването му и го намери в кабинета да пише писма. Погледът му се проясни, когато я видя; изглеждаше пребледнял от умора, но по-спокоен, сякаш беше престанал да се бори с непреодолимото течение и най-после се беше примирил, оставяйки се да бъде понесен надолу.

— Мога ли да помогна? — предложи тя.

— Можеш да помогнеш на себе си, ако искаш. Правя списък. Малко играчки и джунджурийки за тези, които са заслужили — той я погледна настойчиво. — Списъкът ми с почести, преди да подам оставка.

— Решил си го вече?

— Решиха го вместо мен, вече нямам думата дали да си тръгна. Само за начина, по който ще си тръгна… — той размаха лист хартия. — Има ли нещо, което можем да направим за теб?

— Няма нещо, което да искам — отговори тихо тя.

— За Йоханис може би?

Тя поклати глава. Той отново се замисли.

— Докторът ми. Кордър също. Мортима, особено Мортима. Тя трябва да получи нещо.

— Звучиш — каза бавно Клер — като човек, който пише завещание от…

— От смъртното легло? — той довърши мисълта ѝ.

Бузите му леко поруменяха, едно решително изражение започна да изглажда сенките под очите му.

— Не! — каза с чувство той. — Аз възнамерявам да живея вечно.

Обърна се пак към листовете на бюрото си.

— Кажи ми какво мислиш, че заслужава Джефри?

— Искаш да му дадеш нещо? — думите заседнаха в гърлото ѝ като суха бисквита.

— Със сигурност заслужава някакво внимание — ироничната усмивка заигра по устните му, но не стигна по-далеч, очите останаха студени като стар лед. — Може би си забелязала, че той не успя да присъства на нашата малка среща на кабинета вчера; прати съобщение, че е някъде в страната и работи по кампанията. Затова го намерих по телефона. Закле се във вярност. Към мен. Точно затова работел в избирателните райони, така каза. Неуморен, човекът е неуморен. Знаеш ли, че звучеше почти просълзен.