Майкл Доббс - Последното раздаване

— Тери, нека премина направо на въпроса. Продължавам ли да имам твоята подкрепа като министър-председател?

— Винаги ще имаш личната ми подкрепа, Франсис — една хленчеща усмивка се появи на влажните му устни и после бързо се изпари. — Но не виждам как можем да спечелим, нали разбираш, със…

— С мен?

— С обстоятелствата такива, каквито са.

Той блееше, дори звучеше като овца.

— Ще направиш ли публично изявление в моя подкрепа?

Росата по слепоочията на Уитингтън се превръщаше във вадички.

— Много е трудно там отвън — промърмори той, махайки с гумена китка. — Много ще ми е неприятно да те видя победен, Франсис. Като стар приятел трябва да ти го кажа. Не мисля, че можеш да спечелиш. Може би, може би… трябва да обмислиш дали да не обявиш оставката си. Нали разбираш, да запазиш рекорда си, да останеш непобеден?

Последното звучеше намислено, втора ръка.

— А жена ти какво мисли?

— Тя мисли точно като мен — добави Уитингтън леко прибързано и се издаде.

Ъркарт се наведе напред.

— Изявленията на подкрепа от страна на моя кабинет ще създадат впечатление, което по-малко ще напомня за потъващ кораб.

Устните на Уитингтън се раздвижиха, но той не каза нищо, само махаше безпомощно с ръце. Вече се учеше да плува.

— Тогава ще ми дадеш ли поне време до уикенда, преди да решиш? Преди да кажеш нещо публично?

Уитингтън кимна, главата му падна напред, скривайки очите. Те щипеха, но той не знаеше дали от потта, или защото беше на път да заплаче.

С помахване на китката Ъркарт го освободи. Клер вече беше отворила вратата. Отвън валеше по-силно.

Максуел Стенбрук беше следващият.

— Е, Макс?

— Първо, Франсис, искам да ти кажа колко съм благодарен за всичко, което си направил. За мен. За партията. За страната. Мисля го най-искрено.

— Значи ще ме подкрепиш? Публично?

Стенбрук поклати глава.

— Играта свърши, стари приятелю. Съжалявам. Не можеш да спечелиш.

— Аз те създадох, Макс.

— Знам. И затова и аз ще потъна с теб. Достатъчно съм честен, за да го призная. И точно затова ти трябва да признаеш, че съм честен за твоята ситуация.

— Няма какво да се направи?

— Излез по най-добрия начин, Франсис. Подай оставка сега, преди изборите. Така ни даваш някакъв шанс на нас, останалите. И запазваш рекорда си, оставаш непобеден. „Непобеден на нито едни избори“, така ще пише за теб в учебниците по история. Не е лоша епитафия.

Да пази рекорда си. Същата формула, използвана от Уитингтън. Интересно съвпадение, ако беше такова.

— Ще направиш ли изявление в моя подкрепа?

— Ако това искаш. Но моето мнение е, че няма да ти свърши никаква работа.

Заболя го. Беше се надявал на Стенбрук. Дълбоко в себе си усети, че нещо се разтриса, основите се рушаха, нови пукнатини се появяваха и под водата.

— Благодаря ти, че поне беше толкова честен. Моля те, дай ми време до уикенда. Не казвай нищо дотогава?

— Имаш думата ми, Франсис.

Мелодраматично Стенбрук заобиколи масата към страната на Ъркарт и протегна ръка. Отблизо Ъркарт видя подутите му очи. Не беше спал, поне на него не му беше лесно.

Кечпол, следващият, вече ронеше сълзи и едва се справяше да стои изправен по време на разговора.

— Какво според теб трябва да направя, Колин?

— Пази… — сълзи — пази… — кашляне.

— Мисля, че се опитваш да кажеш, че трябва да подам оставка сега, за да мога да запазя рекорда си, да остана непобеден и така да вляза в учебниците по история. Прав ли съм?

Кечпол кимна. Не беше никакво съвпадение. Бяха се наговорили, бяха го репетирали, цялата им сган.

С изключение на Ридингтън. Министърът на отбраната влезе с маршова крачка, отказа да седне и застана мирно в края на масата близо до вратата. Двуредното му сако беше закопчано като на парад.

— Твърде дълго седях на вашата маса, г-н министър-председател. През последните дни, по време на срещите на КОБРА, ви гледах как злоупотребявате с позицията си и с доверието към вас в името на изцяло политически цели, излагайки на риск живота на британски войници заради вашата лична слава и спасение.

— Не си споменавал за това преди.

— Не сте ме питали преди. Никога не се консултирате с никого. Само мачкате хората.

Вярно. А и Ъркарт не очакваше нещо различно от Ридингтън, който отказа да го подкрепи и на последната среща на КОБРА, настоявайки с останалите, че хората на Сейнт Обин трябва да бъдат извадени от тези мъки.

— Предполагам няма смисъл да те питам дали мога да разчитам на публично изявление в моя подкрепа?