Майкл Доббс - Последното раздаване

В тона на Ъркарт имаше насмешлива нотка, сякаш намираше хумор в тази ситуация. Ридингтън продължаваше да стои с кисела физиономия и не отговори.

— Имам една последна молба — продължи министър-председателят. — Повече от осем години седиш на масата на моето правителство. В замяна искам от теб два дни. До събота ще съм обявил намеренията си. Междувременно, ако не можеш да ме подкрепиш, ще ти бъда благодарен, ако можеш поне да се въздържаш от публични атаки. Да ми оставиш малко достойнство. И да оставим на партията малко трохи за този, който може да дойде после.

Ридингтън беше заел най-непоколебимата поза, на която беше способен, но все пак прие. Кимна лекичко, обърна се на пета и излезе.

За момент пълна тишина обгърна стаята. Ъркарт не помръдваше, изглеждаше сякаш не диша. Клер, която досега седеше дискретно в ъгъла до вратата, започна да се чуди дали не беше изпаднал в транс, толкова дълбоко се беше оттеглил вътре в себе си. Една леко пулсираща вена на слепоочието беше единственият знак за живот, отброявайки секундите, докато… Докато. Нямаше начин да се избегне. Дори той го знаеше.

После той се върна, откъдето и да беше, и погледна към нея.

— Като да се мъчиш да разпалиш пещ с умрели зайци, а? — промърмори мрачно той.

Тя се възхищаваше на хладнокръвието му, на жилавия му хумор.

— Чудя се той какво би направил — попита тихо тя, сочейки портрета на Робърт Уолпол, първия и най-дълго задържал се на поста министър-председател.

Ъркарт стана, за да разгледа масления портрет над камината, стискайки бялата мраморна полица.

— И аз си задавах този въпрос много пъти през последните дни — каза тихо той. — Обвинили го в корупция, осъдили го, дори го затворили в кулата. Наричали го подстрекател към война още много преди г-н Макинтош да докопа медиите.

Очите му сякаш се топяха като детски бонбони.

— Принуждавали го да подаде оставка. Но той все успявал да намери начин да избегне бедствието. Винаги.

— Блестящ пример.

— Историята има дяволски странен ефект върху фактите. Чудя се дали ще бъде толкова мила и с мен.

— Това важно ли е за теб?

Той се обърна рязко, очите му горяха.

— Само това имам.

Горчивината, оплетена в хаплив хумор, щеше да избликне, ако в този момент не се беше чуло някакво стълкновение от другата страна на вратата. Тя се отвори с трясък и в стаята се търкулна Болингброук, задъхан.

— И ти ли, Бруте?

— Моля?

Ъркарт затвори очи, отърси от тях злобата и самосъжалението и се усмихна.

— Една моя шега, Артър. Какви новини от Брюксел?

— Пълно е със скапани чужденци. Извинявай, че не дойдох по-рано, Франсис.

— Ти си с мен?

— До последен дъх. Издиктувах изявление в твоя подкрепа към пресасоциацията от телефона в колата по път насам.

— Тогава си двойно добре дошъл.

— Гадното е, Франсис, че това няма да свърши никаква работа и на двама ни.

— Защо не?

— Защото и двамата с теб ще излетим, няма как да се отрече. Тоя боклук Мейкпийс е хванал тези избори за топките.

А Мейкпийс продължаваше да марширува. Към Лутън. Всеки час носеше на Мейкпийс още подкрепа и го приближаваше към Лондон. С всяка стъпка числеността на похода растеше, забавяше темпото му и създаваше на комисаря на столичната полиция причини за притеснение. Но след фиаското в Бирмингам той не смееше да спре похода към столицата на нацията.

И те маршируваха напред, към „Трафалгар Скуеър“. Към погребалната клада на Франсис Ъркарт.

Измъкна се по лунна светлина. От пресофиса на „Даунинг стрийт“, през лабиринта от коридори, който свързваше номер 10 с офиса на кабинета в Уайтхол, покрай старата тухлена стена, където някога е бил тенис кортът на Тюдорите. Даже Кордър не беше с него.

Дори в полунощ центърът на града гъмжеше от живот, най-вече моторизиран, Уайтхол се превръщаше в писта за камиони за доставки и късни автобуси. Движението го скриваше, така не биеше на очи. Слезе по стълбите пред офиса на кабинета, покрай стреснатия пазач, скри се от полицейското присъствие, което стоеше на входа на „Даунинг стрийт“. Самият Джордж Даунинг беше измамник, шпионин и за двете страни в Гражданската война, човек с двойствен характер, без принципи и лоялност. Образован в „Харвард“. И му бяха дали рицарско звание и бяха кръстили най-важната улица в кралството на него. А той, Франсис Ъркарт, щеше да има късмет, ако изобщо позволят името му да бъде сложено на надгробната плоча.