Майкл Доббс - Последното раздаване

— Седнете, седнете — каза му Ъркарт, отчаяно опитвайки се да прецени ситуацията.

Но Янгблъд остана прав.

Ъркарт се чувстваше изцеден, пресегна се за чашата си с вода. Всеки забеляза, че тя трепери. Той я пресуши на една свирепа глътка, но тя остави вадички в ъгълчетата на устата му и капчици по горната му устна. Очите му святкаха нервно и гледаха Янгблъд.

— Седни, човече. Става дума за човешки живот. Нека поне го обсъдим.

Сковано и с очевидна неохота генералът зае мястото си на стола.

Никой не продума, зъбите на Ъркарт се забиха в кокалчетата на ръката му, той се опитваше да си върне присъствието на духа, дори да чувстваше само болка. За момент той сякаш се носеше, освободен от тялото си, наблюдаваше групата отдалеч и гледаше надолу към един човек, седнал неподвижно в стола, запазен за министър-председателя, човек, който беше в капан, като муха в кехлибар. Една от жертвите на историята.

— Извинявам се, генерале, ако съм ви се сторил припрян. Не беше това целта ми.

Той не чувстваше езика, който оформяше думите. Гласът му беше необичайно изопнат, сякаш беше изял лъжица с горчица.

Янгблъд му хвърли вкиснат поглед, но не каза нищо.

— Ако вашият съвет е, че няма очевидни военни решения — продължи Ъркарт все още сковано, — тогава какви предложения имате?

Янгблъд тръсна глава.

— Някой друг? — предложи Ъркарт, оглеждайки се през масата.

За пръв път осъзна, че през последните няколко дни не беше поискал нито веднъж от останалите членове на КОБРА да се включат, но можеше те да имат някаква идея. Никой нямаше какво да каже. Тогава генералът се прокашля.

— Рей е човекът на място. Аз ще се доверя изцяло на неговите думи.

Ъркарт кимна.

— Рей — изджавка генералът, — твоето мнение, моля.

— Моето мнение, господа — гласът дойде от хиляди километри, — е, че тази политическа ситуация може да има само политическо решение.

— Кажете свободно, маршал Рей — изграчи Ъркарт.

— С неохота стигам до заключението, че щом кипърците си искат базите обратно, няма много какво да направим, за да ги спрем. Сега, догодина, в скоро време. Все някога ще спечелят. Тези неща имат неоспорима инерция.

— Но тези бази са най-важната ни точка към Близкия изток. Ако се откажем от тях, това ще бъде военна и разузнавателна катастрофа — възрази Ъркарт.

— Зависи, сър. Хората в Кипър нямат нищо против присъствието ни тук, напротив, посрещат ни с гостоприемство. Като изключим това сега, те са отворени към нас. А базите ни им носят работа и доходи. Това, срещу което роптаят, е, че се разпореждаме безплатно в тяхната държава.

— Какво намеквате, Рей? — подкани го Янгблъд.

— Ако аз бях политик, сър — в тона му се усещаше щастието, че не е, — щях да мисля за сделка. Да останем приятели. Да им покажем, че нямаме нищо против да им върнем правото на собственост върху базите и после веднага да ги наемем от тях. Ние ще запазим базите си, а кипърците ще запазят доходите си. Всички ще са щастливи.

— Интригуващо — промърмори Янгблъд.

Изражението на Ъркарт беше каменно, съзнанието му беше като замръзнало поле, което бавно се пропукваше. Докато седеше мълчаливо, чужди мисли започнаха да се въртят около него.

Председателят на партията поклати глава.

— Това ще бъде политическа катастрофа.

— Не е задължително. Не и ако го представим като наша инициатива — възрази министърът на отбраната. — Това е решение, което може да запази репутацията ни като миротворци на острова. А и в крайна сметка кой би се противопоставил? Дик Кларънс вече публично ни подкрепи за Кипър, няма да смее да изблее.

— Единственият друг потенциален източник на звук е Том Мейкпийс. А той е в ареста — министърът на правосъдието определено звучеше доволен.

Ентусиазмът се разля из стаята и постепенно започна да топи замръзналите мисли на Ъркарт. Може би мухата не беше заседнала в кехлибара, може би само се беше блъснала в мрежата и все още имаше шанс да се освободи.

Тихо почукване прекъсна разсъжденията им. Една глава плахо се показа на вратата, последвана от остатъка от тялото на секретаря, който се приближи до стола на министър-председателя. Той остави парче хартия на масата, после се оттегли.

Очите на Ъркарт бавно фокусираха и го прочетоха.

Колкото и да се мъчеше мухата, не можеше да избяга.

Томас Мейкпийс беше оправдан.