Майкл Доббс - Последното раздаване

— Маршал Рей, обажда се министър-председателят. Говоря от залата на кабинета. Доколкото разбирам, базата ви е под някаква форма на блокада.

Той изчака отговора.

— Разбирам. Около двеста жени са блокирали портала с бебешки колички — погледът, който стрелна към Янгблъд, беше като език на пепелянка. — По ваша преценка преминаването на тази блокада представлява ли заплаха за живота на британски военнослужещи?

Пауза.

— И аз така си помислих. Щом случаят е такъв, маршал Рей, моите заповеди са да отцепите района на президентската резиденция. Епископът и неговите заложници да не могат да се измъкнат, никой друг да не влиза. Искам периметърът да бъде запечатан. Това трябва да се случи незабавно. След това чакайте последващи инструкции. Ясен ли съм?

Ъркарт насочи вниманието си към останалите в залата на кабинета.

— Господа, имаме ли съгласие?

Всички погледи се обърнаха към Янгблъд. След като заповедта вече беше дадена, оспорването ѝ би било професионално самоубийство. Нямаше да има избор, освен да подаде оставка. А както Ъркарт правилно беше преценил, той не беше човек на прибързаните действия. Генералът изведнъж откри нещо много интересно в корицата на папката пред себе си.

Новинарският оператор знаеше, че му се предлага изгоден момент само от повишеното ниво на шума, виковете с най-различни команди, тропота на крака и форсирането на двигателите, което идваше отвъд бодливата тел и оградите на Епископи през цялата нощ. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, промяната в настроението покрай портала, забързаните крачки, изострените рефлекси, сякаш базата се беше превърнала в огромен сумо боец, който се готви да се хвърли върху опонента си. И жените усетиха промяната, започнаха да привикват децата си, да ги притискат по-близо до себе си и да се окуражават една друга, макар очите им да говореха за страх. Дръжте се заедно, шепнеха си те. Солидарност за победа. Бяха овързали бебешките колички една за друга по такъв начин, че да отнеме поне час да се развържат. Но Рей Жилото не разполагаше с цял час.

Първото раздвижване дойде малко след зазоряване от двата масленозелени камиона, които се приближиха към бариерите с бърза скорост и набиха спирачки само на сантиметри от тях. Няколко жени от предните редици на протеста се изправиха, за да огледат по-добре — те бяха първите, които бяха ударени от мощните водни струи на пожарните коли, които ги проснаха обратно на земята. Машините не бяха проектирани специално за борба с безредиците и маркучите им не бяха настроени за максимална сила, но все пак ефектът от тази „мека форма на убеждение“, както пресаташето на Рей щеше да ги нарече по-късно, беше поразителен. За по-малко от минута демонстрантите пред портала бяха отмити сред потоп от детски плач. И още докато хлипаха в наводнените канавки, екипите от военнослужещи се задействаха. Първият отметна бодливата тел на една страна, вторият екип от медици тръгна сред жените и техните невръстни деца, за да се погрижи за малките ранички, охлузвания и натъртвания и истериите, причинени от тях. Раздадоха горещо кафе и мляко. Трети отряд от военни полицайки претърси преобърнатите и подгизнали колички, за да се увери, че всички са празни. Едно спящо бебе беше извадено от количката и върнато на зашеметената му майка, която беше седнала на тревата до пътя. После се чу сигналът, че вече е чисто.

С тътена на дизелови двигатели се появи дългата змия от военни машини, водена от фаланга с четири лекотоварни камиона. Те удариха плетеницата от бебешки колички с поне четиридесет километра в час и я оставиха пресована под гумите си. След тях дойдоха линейките, ленд роувърите, камионите на свързочниците и още лекотоварни камиони. Всичко това мина през барикадата като шейна през прясно натрупал сняг. След себе си оставиха сълзите на децата и гледката на хлипащи жени, които преравят смачканите колички за всеки случай. Оставиха и един много доволен новинарски оператор.

Тръгнаха по главния път през хълмовете, покрай язовира, докато скоростта им постепенно се забави от серпентината на черния асфалт, който се виеше нагоре през иглолистните гори. Въздухът стана осезаемо по-студен, шофьорите помирисваха боровата смола дори в кабините, докато връщаха предавки. Не срещнаха опозиция. Петдесет и трима общо, водени от подполковник Руфъс Сейнт Обин, включително войскова част, четирима свързочници, специален отряд диверсанти и медици. За всеки случай.