Майкл Доббс - Последното раздаване

Срещата с хората беше минала успешно. Нямаше и следа от дразнители в залата, речта беше добра, а — Ъркарт трябваше да признае — видеото още по-добро, въпреки че Мортима държеше да се смени музикалното оформление. Всъщност вечерта компенсира за следобеда, в който имаше визита до завод, който произвеждаше земеделски съоръжения, включително електрошокови палки за добитък. Някакво влечуго, което изплува от пресблатото, открило информация, че най-голямата поръчка за електрошокови палки не е дошла от земеделския сектор, а от щаба на националната полиция в Заир 48 48 Република Заир е името на държавата, която след 1997 г. се нарича Демократична република Конго. — Б.пр. . Как му лазеха по нервите такива неща. Ъркарт реши, че ще изпробва една от палките върху топките на кретена, който беше организирал визитата.

Но това щеше да мине по новините в шест часа, а вечерните новини и сутрешните заглавия щяха да покажат по-разумна журналистика. Не беше лоша работа за един ден, мислеше си той, докато си почиваше със затворени очи в „танковата част“ — подсиленото отделение на автобуса.

Някой подръпна ръкава му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, г-н министър-председател, но дойде обаждане от „Даунинг стрийт“. Ще ви трябва скрамблерът.

През уморените му крайници премина напрегнато очакване, когато взе телефона. Беше личната му секретарка.

— Г-н министър-председател, да минем на кодирано.

Ъркарт натисна червения бутон. При последната кампания бяха открили, че някаква кола ги следи и че някой се опитва да засече комуникациите в буса със сложна апаратура, надявайки се да хване разговори по мобилните телефони или факс машините. Ъркарт беше разочарован, когато разбра, че подслушвачите не са нито от опозицията, нито от ИРА — всяка една от тези възможности щеше да удвои мнозинството му, — а просто журналисти на свободна практика от местното пресбюро. Те се признаха за виновни по някакво нищожно обвинение за нарушение на телеграфните регулации и бяха глобени 100 паунда, а изкараха няколко хиляди, като продадоха историята си на в. „Мирър“. Ъркарт вътрешно даже приветстваше тяхната инициатива, но оттогава служителите му внимаваха да не издадат някоя новина по телефона точно толкова, колкото внимаваха да не пръднат. Щом го търсеха по пътя, значи беше нещо важно.

Той слуша внимателно няколко минути, почти не каза нищо и изключи телефона.

— Проблеми? — попита Мортима от отсрещната седалка, където подписваше писма.

— За някои хора.

— Кои?

— Тепърва ще се разбере.

Очите му проблеснаха и той се отърси от мислите си.

— Имало е изявление от Кипър. Оказва се, че и нашият върховен комисар, и президентът Николау са живи, добре са и ги държат като заложници в планината.

— Кой ги държи?

Той се разсмя, искрено развеселен.

— Някакъв скапан епископ, можеш ли да си представиш.

— Трябва да ги измъкнеш.

Ъркарт се обърна и погледна внимателно Мортима, която не споделяше доброто му настроение.

— Всичко ще бъде наред, Мортима.

— Не, няма — отговори тя, тонът ѝ беше сериозен. — Няма гаранция.

Под приглушеното нощно осветление на автобуса той повече усещаше, отколкото виждаше, колко е разстроена; премести се и седна до нея.

— Франсис, може никога да не ми простиш… — тя хапеше бузата си.

— Никога не е имало какво да ти прощавам — отговори той и взе ръката ѝ. — Кажи ми какво те мъчи.

— Библиотеката „Ъркарт“ и фондът. Имах собствен план…

Той кимна.

— За финансирането.

— Много се радвам.

— Франсис, направих сделка с президента Нурес. Ако му помогна да постигне задоволително решение от арбитражния съд за турската страна, той да осигури голямо плащане за консултантски услуги за фонда на библиотеката.

— Имаме ли вече фонд?

— В Цюрих.

— А ти… постигна ли задоволително решение?

— Не знам. Имах разговор с Уотлинг, но нямам представа дали е помогнал. Важното е, че и Нурес не знае. Казах му, че всичко е наред и той беше много доволен.

— Колко доволен?

— Десет милиона долара.

— Една капка в морето от нефт.

— Такива уговорки са нормална бизнес практика в тази част на света…

— Комисиона.

— … и имам подписан документ от него, който потвърждава нашата уговорка. И той има един от мен. Всеки от нас има по едно писмо, което гарантира добрите ни намерения. Няма копия. Само той и аз. Никой друг не знае.

Ъркарт обмисляше всичко, което му се казва, пръстите му бяха сключени като в молитва към по-висша сила. Той сякаш намери някакъв отговор и се обърна бавно към жена си.