Майкл Доббс - Последното раздаване

Започнаха по дневния ред. Отчет за финансите на асоциацията.

— … баланс от четиринадесет и три пенса, а извинявайте, дами, четиринадесет паунда и тридесет пенса… лошо… много лошо… може да се наложи да обсъдим затварянето на офиса и ще ни е много тъжно, ако г-жа Робъртсън си тръгне…

После малък скандал дали дамският обеден клуб трябва да допуска и джентълмени.

— На нашата възраст няма кой знае какво значение — предложи един прогресивен глас.

— И без това няма нови номинации за длъжности — продължи председателят, извисявайки глас над неприличния език, който продължаваше да се чува от билярдната маса в другата зала. — Искам да предложа тези, които са сега, да си продължат.

— Няма как да стане — възрази един глас иззад огромна купчина плетиво.

— И защо, ако смея да запитам?

— Г-жа Туийди, нашият вицепрезидент — плетенето продължаваше. — Тя почина миналата седмица.

— О, много съжалявам да го чуя. Това усложнява нещата наистина…

От другата страна на Клер Критър ги гледаше с гордост като предан син. Нищо чудно, че ги беше сложил в джоба си. Можеше да купи доверието на всичките срещу четиридесет паунда на година и екскурзия с автобус до Майнхед. Това ли беше огнището на въстание, което заплашваше да влезе във вестникарските заглавия с подкрепата си за Том Мейкпийс?

— Не е изключено, но не е и неизбежно — обясни ѝ Критър, докато събранието отиваше към бой за проекта по гаражни разпродажби. — Но те се чувстват толкова изолирани, недооценени. Само ако можеше правителството да намери някакъв начин да покаже своята загриженост за този избирателен район…

— Например да те направи министър — прошепна тя.

— Предлагаш ли ми?

— Не.

Малката му челюст щракна.

— Ценя Франсис високо за всичко, което постигна през годините, разбира се. Жалко, че той не цени мен. Но тук не става дума за лични отношения, нали разбирате. Хората в моята асоциация са искрено недоволни.

— Ами, кажи им да не са — настоя тя. — Една дума от теб и ще се върнат към стандартното си занимание да плетат калъфи за чайници.

— Моята работа е да слушам, а не да инструктирам — промърмори помпозно той. — Моята асоциация е с традиции. Хората сами решават какво да мислят. Спрямо принципите си.

Председателят приключваше със своите забележки. Скоро Критър щеше да вземе думата. Вече се беше обърнал наполовина с гръб към нея, езикът на тялото му говореше за непокорство — човек, готов да скочи от кораба право във вестникарските заглавия. Никога не би могъл да устои на това изкушение.

— Много жалко за теб — прошепна тя.

— Кое?

— Твоята асоциация и нейните принципи.

— Какво имаш предвид?

— Просто се чудех, Джери, как ли ще реагират тези възрастни дами, като разберат, че техният верен народен представител работи толкова много от вкъщи.

— За какво говориш, жено?

— Новата ти секретарка. Взимаш я с теб вкъщи, в твоя апартамент на „Долфин Скуеър“. Всяка обедна почивка.

— Работим. Нищо повече — той гледаше право напред и говореше с ъгълчето на устата си, нямаше смелост да срещне погледа ѝ.

— Разбира се. Вие мъжете просто не разбирате проблема. Толкова малко място ни оставяте на нас жените в Уестминстър, че единственото, което ни остава да правим, докато чакаме в тоалетната, е да клюкарим. Не можеш да си представяш какви слухове се разпространяват.

— Като… например? — говореше през стиснати зъби, кръвта изчезваше от лицето му като от заклано пиле на конвейер.

— Като например закъсняващ цикъл или закъсняващ депутат. Като например причината да не дойдеш на събранието миналата сряда. И как едни боксерки с твоите инициали паднаха от чантата ѝ, докато си вадеше червилото. Всички много се смяхме; тя каза, че много си бързал…

— За бога!

— Не се притеснявай. Сещам се за много малко случаи, в които бих се изкушила да предам тайните на женската тоалетна. Много малко. Там е нещо като изповедалня.

Той преглътна с мъка.

— Точно както съм сигурна, Джери, че и ти се сещаш за много малко случаи, в които би се изкушил да предадеш нашата партия.

Председателят приключи, почука стъклото на часовника си, докато паството посрещаше с аплодисменти своя представител, който се очакваше да вземе думата.

По време на дългия и самотен път обратно към Лондон Клер си мислеше, че рядко е чувала толкова цялостна и внимателно аргументирана реч в подкрепа на лоялността към партията от тази, изказана същата вечер от нейния колега, уважаемия и закъсняващ депутат за Саут Уорбъри.