Майкл Доббс - Последното раздаване

— Не знаех, че ситуацията е толкова трудна за теб. Съжалявам — каза Ъркарт, без да го мисли.

Президентът смачка още няколко лимонови листа и се загледа към другия край на офиса си, където върху светлата ламперия над камината висеше голям маслен портрет на дъщеря му, единственото им дете, родено пет месеца след завръщането им в Кипър. Елпида, така я нарекоха — надежда.

— Стига да има мир за децата ни, Франсис, другото няма значение.

Сантиментален глупак. Нещата в Кипър излизаха извън контрол; Ъркарт не можеше да бъде по-доволен.

— Значи смяташ, че тези с костите, които се противопоставят на мира, са същите, които държат върховния комисар?

— Точно така.

— Тогава кой, за бога, стои зад всичко това?

Николау въздъхна уморен.

— Ще ми се да знаех.

Тя беше на двадесет и три, с дълги крака, плътни устни и семпъл, авантюристичен стил. Затова стана стюардеса, за да види света и неговите изкушения, най-вече мъжете. Но не се беше надявала да срещне такъв мъж. Само десет минути след като се срещнаха в първа класа, той ѝ предложи работа — по-добро заплащане, фиксирано работно време, край на анонимните хотели и потните нощи с мъже, които отчаяно се опитват да забравят, че са над четиридесетте и тежко женени. Този поне не беше женен. Но не беше очаквала да се взира в цевта на револвер.

Сложи ръка пред устата си от уплаха. От два метра разстояние цевта се раздвижи, спусна се надолу, веднъж, втори, трети път, сочейки копчетата на блузата ѝ. Той кимна, когато пръстите ѝ ги намериха; тя беше нервна, трепереше, с мъка разкопча първото. С другите беше по-лесно.

Цевта заигра наляво-надясно и сутиенът ѝ падна. Падна на пода при блузата. Тя потръпна, когато бризът от морето, напоен с аромат на жасмин, се промъкна през отворения прозорец и попъпли по голата ѝ кожа. Зърната ѝ настръхнаха, както и ъгълчетата на устата му.

Без жал цевта продължи своя марш през тялото ѝ. Тя прескочи полата си на пода и остана само по бельо, с ръце, обвили тялото ѝ, сякаш в разкаяние.

Отново цевта. Тя сякаш не регистрира призива този път, колебаейки се на последната бариера, но цевта я подкани отново, нетърпелива, нетърпяща възражение. И тя направи, както цевта искаше, гърдите ѝ щедро се люшнаха напред, когато се наведе. Изправи се разкрачена, бедрата ѝ и мислите му се сключваха в едно добре избръснато място.

Той я гледаше дълго време; тя чувстваше, че се стопява отвътре. После той изръмжа:

— Искаш ли работата?

— Да, Кири.

— Хубаво. Брат ми Димитри казва, че имаш голямо въображение. Ела и го докажи. След това ще отидем да смачкаме правителството.

Пътуването на Клер беше изморително, а целта му — Джереми Критър — също. Той беше на четиридесет, роден критикар, способен да омаловажи всички останали, но не и за минута да скрие амбициите си, нито пък разочарованието си, че не е успял да ги постигне. Такъв беше народният представител за Саут Уорбъри. Нямаше нищо чудно, че привличаше медийното внимание като потенциален последовател на бунта на Мейкпийс и той поощряваше подобни спекулации, тъй като не можеше да устои на изкушението да каже нещо ново за себе си. На въпросите от „Даунинг стрийт“ беше отговорил с типичното си нахалство, че неговият избирателен район му оказва значителен натиск и че честта му повелява той да слуша народа; а според избирателите му, беше казал той, правителството в Уестминстър, и по-специално Франсис Ъркарт изглеждат твърде дистанцирани от мъгливите простори на Саут Уорбъри и им липсва загриженост. Може би, ако министър-председателят направи някакъв жест на признание към лоялната подкрепа през всичките тези години от страна на асоциацията в избирателния район, чийто представител беше той, може би тогава щяха да стигнат до друго заключение, но при настоящите обстоятелства тази лоялност не беше достатъчно възнаградена…

Това беше типичната за Критър напереност. Неговата асоциация представляваше само един клон от профсъюза на селските шивачки и тук-там някой играч на крикет, който не беше ставал от стола от години; те бяха готови да направят каквото им каже той, включително — явно — да скочат от кораба. С дезертирането на Мейкпийс Критър видя своя шанс да се разквичи. Клер изяви желание да отиде да го вразуми.

Тя си уреди покана като гост лектор на годишното общо събрание на асоциацията — събор на по-малко от тридесет души в задното помещение на една кръчма. Зад плъзгащата се врата тя чуваше нецензурните коментари, придружаващи игра на билярд, а до нея председателят на асоциацията се изправи, за да приветства правоверните. Един прегърбен дангалак, бивш полковник, извади голям месингов часовник от пояса си и го постави на масата пред себе си, сякаш че чакаше вечерния артилерийски огън.