Майкл Доббс - Последното раздаване

За известно време реакцията в камарата беше като на някакъв праисторически звяр, който е нападнат. Объркана тишина, преди нечленоразделните звуци да започнат да изригват от множество гърла. После продължителен вой, когато създанието най-после разбира, че опашката му е откъсната. Гневни и решителни викове долитаха от всички страни.

— Боже мили, не мислех, че ще го доживея. Денят, в който Франсис Ъркарт вдига бял флаг и се предава.

Един млад журналист от балкона за пресата драскаше трескаво в тефтера си, заразен от общата анархия. До него Дики Уидърс изглеждаше невъзмутим и следеше сцената долу без особено вълнение, а бузите му бяха хлътнали все едно смучеше любимата си лула.

— Нещастен глупак.

— Кой, Ъркарт ли? — запита младият му колега.

— Не Ъркарт. Ти. Той не бяга, а хваща блъфа на Мейкпийс.

— Но как, като изостава в анкетите, а и партията му е разцепена…

— Ти само гледай. Като ги хване страхът да не се удавят на изборите, ще видиш колко малко от тях ще се навият да напуснат кораба с Мейкпийс.

Той кимна към бившия външен министър, който излизаше от залата сам. В една арена, където всеки крещеше, хулеше и ръкомахаше, изглежда, само той нямаше какво да каже и на кого да го каже.

През деня в Никозия горещината е непоносима; през нощта животът излиза на улицата — ресторанти на открито, на ъгъла на улицата, кафенета, паркове под звездите. Горещият паваж ехти от клюки, по светофарите младежи си разменят закачки и цигари с минувачите — през прозорците на колите или навеждайки се от мотопедите. Сякаш всеки е свързан по някаква работа или роднинство. Кръвта вода не става, особено след инвазията на турците.

И в тази задушна атмосфера слуховете се носят по малките улички, по балконите, по автобусните спирки като лъжовен полъх. Ако си издухаш носа пред Порта Фамагуста, докато стигне авеню „Макариос“ след по-малко от час, вече ще е цяла епидемия. Някой ден може би телевизията ще избави кипърците от трескавото вълнение и ще го замени със затъпяваща еднаквост, натиквайки конспирациите между рекламните паузи. Някой ден, но дотогава кипърецът би повярвал на всичко. Освен на политиците.

Под навеса от палмови листа, в сянката на великите венециански стени на стария град, един сервитьор обслужваше двойка британски туристи, търпеливо им обясняваше всичко в менюто, умолявайки ги да опитат варения мозък, който беше специалитет на братовчед му, готвача, но в никакъв случай да не взимат сепията.

— От миналата седмица. Много стара — той поклати глава сякаш стоеше пред надгробен камък.

Едно момче на не повече от десет мина между масите, раздавайки брошурки. Той спря пред двойката, явно разпознавайки, че са британци.

— Добро утро — изрече той с широка усмивка и им остави по една брошурка, преди да продължи.

— Какво пише? — жената попита сервитьора.

— Пише, че искаме британците да се махнат от Кипър — отговори весело той, преди да забележи изражението на лицето ѝ. — Не, не вие, госпожо. Базите. Само военните бази. Искаме вие, британците, да останете, ние ви обичаме. Но като наши приятели в домовете и таверните ни. Не в базите.

Веселият му тон не съдържаше и нотка на ненавист.

— А какво ще кажете за едно малко прасенце, заколено преди малко…?

Изведнъж един скутер, който компенсираше липсата на мощност с ужасяващо бръмчене, спря с изскърцване до бордюра и сервитьорът размени поздрав с моториста. Шумът обаче се усили, както и вълнението и на сервитьора, и на моториста, които жестикулираха сякаш отблъскват атака на кръвожадни прилепи вампири. После сервитьорът се обърна към своя братовчед, който се беше облегнал на перваза на прозореца на кухнята. Още викове, сервитьорът заряза химикала, бележника и тирбушона на покривката на близката маса и битката с прилепите продължи, докато той тръгна бавно в посока на скутера. Изпратен от виковете на братовчед си, който явно остави назад роднинската симпатия, той се качи отзад на скутера и изчезна в нощта.

Братовчедът се появи на масата на посетителите с изражение на уморена въздържаност, избърса ръце в престилката и взе сервитьорския бележник.

— Но… какво беше всичко това? — запита дамата.

Той сви рамене.

— Кости. Намерили са още кости. И ще има още един протест пред президентския дворец. Няма проблем, госпожо, той отива само да повика малко. Ще се върне до половин час. На вас какво да ви донеса? Той каза ли ви за сепията…?