Майкл Доббс - Последното раздаване

За всичко това. Сега!

От мястото си на третата скамейка от горе на долу Мейкпийс отстъпи настрани на пътечката. Дали беше тръгнал да бяга? Тази възможност моментално предизвика тишина в залата; всички го гледаха. Той пристъпи надолу към средата на великата камара, към червените линии на килима, които отделяха страната на правителството от тази на опозицията на разстояние от две саби — границата между приятелите и вечните врагове. После я прекрачи. Нито звук не се чу, сърцата сякаш бяха спрели да бият, камарата преливаше от емоции, а беше като замръзнала. Те гледаха как Мейкпийс изкачи стъпалата към скамейките на опозицията — една, две, три редици — и зае едно празно място.

Камарата издиша поетия въздух като един, животът се върна, както и шумотевицата. Те бяха станали свидетели на парче жива парламентарна история — нещо толкова рядко, че щеше да влезе в хрониките и да се разказва на внуците около камината.

Мейкпийс беше пресякъл границата, беше изоставил своята партия, беше нарушил правилата и беше обявил война на Ъркарт — война до последен дъх.

Но когато погледна през залата към скамейките, от които беше водил толкова много битки през годините, на Мейкпийс му се стори, че вижда една малка усмивка по устните на Ъркарт.

Жълтото око на негостоприемното левантийско слънце се взираше в кипърската столица и печеше тесните улици в централната част като тухли в пещ. Хю Мартин изпита облекчение, когато стигна до климатизираното убежище на бившата електростанция, която беше превърната със значително въображение в един от най-елитните ресторанти в старата част. Творби на съвременното изящно изкуство се състезаваха с изкусно приготвената храна и дългия винен лист за вниманието на заможната клиентела, към която принадлежеше и Дино Николаидес — редактор на кипърски седмичник, който беше решил да проведе подробно интервю с госта си. Поради тази причина беше уредил една уединена маса до вратата към задната градина.

Мартин се извини на редактора за присъствието на Драже — през последните дни атмосферата в Никозия се беше вмирисала като несъбран боклук, а протестите, под една или друга форма, се бяха превърнали в ежедневно събитие, като демонстрантите ставаха все по-объркани дали врагът са турците, британците или самото кипърско правителство.

— Лятна лудост — съгласи се и редакторът, а Драже беше настанен на един висок стол до бара.

Ако мебелировката и декорацията бяха модни, то гостоприемността беше в духа на най-добрата кипърска традиция и Мартин скоро се поотпусна. Драже обаче не можеше да си позволи подобен лукс, защото наскоро беше зачислен в Ордена на грилованите тестиси от своите началници след фиаското пред музея. „Никога повече“, смъмриха го те. „По-добре жена ти да получава издръжка като вдовица, отколкото да те направят на магаре по вечерната емисия новини.“ Никога повече, беше се заклел Драже. Той гледаше с ястребов поглед от високия стол, барабанеше нервно с пръсти по коленете си, а на барплота до него лежеше небиещата на очи чантичка, в която държеше нещата „от първа необходимост“. Усмихна се любезно, но не отговори на двамата кипърци, които си поръчаха питиета до него на бара.

Инцидентът се случи с извънредна бързина. Малко след като им сервираха ястията, един посетител от близката маса стана и се приближи, за да поздрави редактора и дипломата — действие, което само по себе си не предизвикваше кой знае какво подозрение в такова малко общество. Драже обаче веднага беше нащрек, псувайки, че ярката светлина от прозореца зад тях изгаряше ретината му и превръщаше хората около масата в неясни силуети. Той премигна, премигна отново, търсейки в профила на новодошлия сигнали за нещо необичайно. Драже не забеляза — нямаше как да забележи при тези обстоятелства — как очите на върховния комисар се разширяват от уплаха и търсят неговите. Ръцете на Мартин останаха неподвижни на масата, както му беше наредено. И точно в момента, когато на Драже му се стори, че вижда очертанията на цев на пистолет да се подава от другата ръка на натрапника, вратата, която водеше към градината и беше точно зад масата, започна да се отваря. Страхът започна да тече във вените му. Драже сграбчи чантичката си.

Невъзможно! Когато опита да отвори ципа, откри, че той е намазан със секундно лепило. Детска игра! Но извънредно ефективна. Ципът беше запечатан, револверът и аларменият предавател вътре бяха недостъпни, все едно стояха заключени в сейфа на учреждението. Двама мъже — същите, които стояха на бара до Драже — влязоха през задната врата. Единият размахваше нещо, което на фона на ярката светлина изглеждаше като автомат, а другият вдигна върховния комисар и го избута навън. Автоматът се насочи в посока на Драже и за няколко секунди остана фиксиран върху него. После и той изчезна. Не се чу дори крясък, всичко стана толкова бързо, че повечето посетители продължаваха да се наслаждават на храната в чиниите си — първият сигнал за някаква тревога дойде чак когато Драже изрита назад стола си, хвърляйки се към вратата. А тя се оказа, както той знаеше с всяка фибра на тялото си, заключена. Докато излезе през главния вход на ресторанта и заобиколи до окичената с хризантеми градина, колата на похитителите вече ускоряваше и изчезваше в тесните улички със занаятчийски дюкяни. Той не видя дори каква марка беше, камо ли регистрационен номер.