Майкл Доббс - Последното раздаване

Имаше кости, изровени в хълмовете зад Пафос под купчина камънак в една маслинова горичка. Те не бяха от историческия период, който съвпадаше с гробовете, нито от войната с британците, нито от тази с турците, а после се оказа, че дори не са човешки. Но щяха да минат дни, преди анализът на съдебната медицина да установи фактите, а междувременно щеше да има протести, слухове, измислици и откровени лъжи.

През точещите се кипърски дни и под плътно синьото небе истината изгниваше като гангренясал крайник.

Президентският дворец в Никозия е странна работа. Построен по имперския вкус на един от ранните британски губернатори, след като старият щаб бил сринат от народно въстание, той на свой ред бил изгорен до земята по време на преврата против архиепископ Макариос — превратът, който отворил вратата за турската инвазия. Това предоставило възможност обаче веднъж завинаги да се заличи британската следа в президентския дом и да се построи дворец изцяло по съвременен кипърски дизайн. „Но британците са нашата история — смята се, че е казал архиепископът. — Те са наши приятели.“ И заедно с възстановяването на властта на архиепископа дворецът бил възстановен по стария стил заедно с огромния британски кралски герб, издялан във варовика над главния вход. Dieu et Mon Droit 37 37 (От фр.) По право, дадено от Бога — мотото на британския монарх. — Б.пр. . Странна работа.

Аристотел Николау също беше странна работа. Висок, прегърбен, криво скроен, президентът беше сух и с наситено сини очи, което го открояваше от останалите кипърци. Той беше повече философ, отколкото политик, човек, който не беше намерил по-голямо удоволствие в живота си от това да преподава икономика в Лондонския университет и се беше оженил за англичанка. Щастието му изчезна с турската инвазия, която разкъса острова, и той се върна най-вече за да облекчи чувството си за вина, че пропуска страданията на сънародниците си. Чувство, което не беше споделено от жена му. Николау беше човек на широки идеали, който така и не успя да възприеме тактиките и ежедневните компромиси на политическия живот, а същото важеше и за тези в брачния живот. Докато седеше на малкото бюро в офиса си, заобиколен от семейни снимки и символи на властта, той се чувстваше изгубен. През каменните арки на прозорците се чуваха звуците на протеста пред портите на двореца — тази нощ бяха по-шумни от всякога — а от телефона долетяха звуците на протеста на британския министър-председател. Не знаеше как да се справи с нито един от двата.

— Ари, трябва да съм сигурен, че разбираш колко сериозно приемам случилото се. Няма да позволя да отвличат върховните ми комисари безнаказано.

— Франсис, вложил съм целия си ресурс в това. Ще го намерим.

— Но все още не сте. Разбрахте ли поне защо са го отвлекли?

— Едно радио получило обаждане преди два часа. Не са успели да го засекат, естествено. Наричат себе си „Думата“. Описали местоположението на рожденото петно на г-н Мартин. Казват, че ще го освободят в замяна на всички документи по скритите гробове, както и ангажимент от страна на вашето правителство да се изтеглите от „последните постове на империализма“, както ги наричат те. Костите и базите.

— Това си е чисто изнудване.

В една купа пред Николау имаше лимонени листа от градината; той смачка няколко между пръстите си, наслаждавайки се на острия аромат. Имаше този навик в моменти на стрес.

— Можем ли поне да им дадем индикация, че сме отворени за разговор?

— Ари, предстои ми изборна кампания. Нямам намерение да я стартирам, като си разменям сладки приказки с терористи.

— Не е само това, сигурен съм. Това е атака и срещу мен. Искат да ми попречат да подпиша мирния договор. Дори в момента тълпата блъска по вратата ми.

Под балдахина на стотици хиляди звезди още една вълна на протести мина през двора — божичко, дали бяха успели да нахлуят? За пръв път се зарадва, че жена му е на поредната разходка до Париж. Културна ваканция по магазините.

— Колко сериозно трябва да приемаме тези хора?

— Вие, британците, не се ли научихте да приемате кипърците сериозно? — Николау звучеше язвително. — Може да сме нация на тавернаджии и таксиджии, но сигурно си спомняш, че отрязахме британската военна машина само с шепа самоделни бомби и няколко откраднати пушки.

— Спомням си.

— Аз — най-вече — не мога да си позволя да забравя. През годините ние, кипърците, сме предавани от тези, които пускат турците и другите нашественици през задната врата. Сега някои хора вярват, че аз ги каня да минат през парадния вход. Архиизмамник, така ме наричат. Моята глава искат, а не тази на г-н Мартин.