Майкл Доббс - Последното раздаване

Когато заемаше мястото си, за да слуша дебата по европейската директива за хармонизация на възнагражденията на персонала, лицето му все още беше зачервено, но само след миг раздразнението му стигна връхната точка. Камарата се пръскаше по шевовете, министър-председателят беше в стола си, близо до Болингброук, който беше заел катедрата и от него струеше дипломация — с достойнството и въздържаността на зидар, на когото не са платили надницата.

— Възнаграждения! — той произнесе думата с характерния за родния си край говор. — Ще ми се и аз да закача малко от тези възнаграждения. Ето какво пише в неделния вестник — той го размаха над главата си, — явно един от комисарите си е взел лична преводачка, която го е придружавала по време на десетдневно посещение в Япония. Оказва се обаче, че тя говори само исландски и руски. Недоглеждане?

Той сви рамене сякаш изправен пред непреодолимо сложен проблем.

— Ами, не знам. Сигурен съм, че всичките тези езици звучат еднакво, а и тя без съмнение все пак е влязла в употреба. Но не идва ли малко в повече, като се връщат да искат още.

От всички страни се разнесоха викове, реакцията беше смесена, някои го окуражаваха, други възразяваха, но после някой прошепна нещо, което всички в залата, освен протоколчика на Хансърд чуха: „Дали и аз мога да мина нещо такова като представителен разход?“.

Дебатът бързо се превръщаше във водевил, което много дразнеше няколко членове на опозицията; те се опитаха да се намесят, но Болингброук, заел поза сякаш бди на пост от скалите на Доувър, отказваше да отстъпи.

— И с каква цел се иска от нас да плащаме на добрите бюргери от Брюксел, г-н председател? — запита той, но не даде възможност на няколкото човека, които искаха да дадат отговор. — Аз ще ви кажа. Една от последните им хрумки е да издадат стандартизирана история на Европа, която да се изучава във всички училища. Нещо като да… да дадат на децата ни обща перспектива. Да ги сближат.

Няколко от членовете на опозицията закимаха одобрително от предните скамейки. Но не знаеха какво следва.

— Какво послание, каква визия! Очевидно германците никога не са завладявали Полша, италианците никога не са отстъпвали, французите никога не са се предавали, а ние така и не сме спечелили войната.

Залата избухна в хаос, шумът идваше от всяко ъгълче и беше невъзможно да се каже кой вика в подкрепа и кой в протест срещу външния министър. Но Мейкпийс беше скочил на крака, лицето му беше толкова зачервено, че не оставяше никакви съмнения относно степента на гнева му. Болингброук, винаги готов за кавга, му отстъпи думата.

— През всичките си години в тази камара не съм чувал толкова злонамерено и безхаберно отношение от страна на външен министър — започна Мейкпийс. — Докато цяла Европа търси общ път напред, той, изглежда, няма намерение да спре да се държи като инатливо дете. А министър-председателят, на когото му харесва да се преструва на държавник, седи до него и го поощрява…

Мейкпийс не можеше да реши към кого да насочи гнева си. Седнал до Болингброук, Ъркарт говореше нещо на Клер, която се беше навела напред от своя пост в редицата зад него и започна да шепне нещо в ухото му. Оттам, където стоеше Мейкпийс, двамата изглеждаха почти любовно сгушени. Усещането за лично предателство нарасна.

— Когато останалата част на Европа се обединява, за бога, не трябва ли и ние да се присъединим към нея, вместо да си чешем крастата със стари войни?

— По времето на баща ми на това му викаха политика на отстъпки — извика Болингброук, но не се опита да вземе думата; той се наслаждаваше да гледа Мейкпийс навит като пружина.

— Това правителство влиза в международни кавги само за да прикрие провалите си у дома. Изгубило е всякакъв морален авторитет, за да продължи да управлява…

Близо до него, Анита Бърк кимаше одобрително, давайки му знак да продължи, докато няколкото депутати около нея засега само слушаха, без да вземат участие в общата глъчка.

Сред целия шум се чу присмехулният тон на Болингброук:

— Значи, откакто го изритаха от министерството, откри морала, така ли? Колко удобно.

— Както казаха наскоро епископите в Светия синод, тази страна се нуждае от промяна на посоката и усещане за ново морално лидерство. Лидерство, каквото този парламент и този министър-председател дори не се опитват да покажат.

Това беше достатъчно за Болингброук, който скочи на крака и започна да блъска по кутията пред себе си.