Майкл Доббс - Последното раздаване

— Обърнете внимание — инструктира Ъркарт с широко разперени ръце. — Тревата. Красиво окосена, метър по метър. До… — той направи театрален жест сякаш обезглавяваше жертва, коленичила в краката му — дотук.

Те се скупчиха около него, за да инспектират опърпания чим, на който стоеше.

— Виждаш ли, Макс, косачката не може да се справи. Твърде е голяма. Ще трябва да се купи друга. И да се транспортира дотук по два пъти в седмицата през цялото лято, само за да коси около статуята.

— Ще трябва и ръчна косачка, без съмнение — Болингброук реши да се присъедини към това, което явно беше един прекрасен нов летен спорт.

— Благодаря ти, Артър. Ще трябва да се наеме и някой, който да коси с ръчен тример, Макс. Иначе цялата стройна организация, която сме създали за поддържането на зелените площи в нашия грациозен град, ще отиде по дяволите. Ще се разбалансира. И ще настане хаос. И то заради твоята статуя.

— Едва ли е моята статуя — промърмори Стенбрук, но вече се включваха и други играчи на терена.

— Г-н министър, какъв би бил разходът за една малка косачка и ръчен тример, за тяхното съхранение и транспорт от и до склада, по петдесет пъти на година, плюс някаква сума за хаоса, който е много вероятно да се създаде в графика по поддръжката? — каза го сякаш нямаше начин целият център на Лондон да не се окаже блокиран.

— Бих казал още десетина хиляди — беше млад мъж с устни като на златна рибка.

— Минимум.

— Значи десет плюс още десет и още двайсет. Стават още четиридесет хиляди паунда, Макс.

— Ще го кажа на инициативния комитет.

— Не просто четиридесет хиляди паунда, Макс. Четиридесет хиляди паунда на година. Трябва да сме уверени, че фондът ще може да генерира такава сума в продължение на поне десет години, иначе ще се окаже, че данъкоплатецът плаща сметката. А това не можем да го допуснем.

— Не и точно когато ми предстои да обявя, че замразявам заплатите на медицинските сестри — каза министърът на здравеопазването с празничен тон.

— А къде е финансовият министър? Министър-председателят го вика. А, Джим, не бъди срамежлив.

Министърът на финансите, който стоеше леко встрани, бе избутан напред от няколко чифта ръце сред хор от смехове.

— Г-н министър. Фонд, достатъчен да генерира по четиридесет хиляди паунда на година, за минимум десет години. За колко говорим?

Джим Барфийлд, закръглена фигура като на член на клуба „Пикуик“, с щръкнал кичур коса, който създаваше впечатление, че мозъкът му е експлодирал, се почеса по корема и прехапа долната си устна.

— Не съм свикнал да мисля в хиляди. Ако сложим няколко нули отзад, няма да имам проблем, но… — той се почеса отново. — Да кажем четвърт милион. Между нас казано, като приятели.

— Г-н Стенбрук, инициативният комитет разполага ли с четвърт милион паунда? Отделно от осемдесетте хиляди за издигане на статуята?

Стенбрук не знаеше дали да се смее с останалите, дали да падне на колене и да целува тревата, или да се сгърчи от унижение и затова просто наведе глава.

— „Не си прави кумир“ и не му се кланяй! — чу се един глас.

Останалите аплодираха.

— В такъв случай с голямо съжаление ви информираме, че…

Нямаше нужда да довършва. Всички членове на кабинета до един, дори Стенбрук, аплодираха, сякаш че на зелената морава на Уестминстър бяха станали свидетели на изпълнение на един от най-великите илюзионисти на десетилетието. А може би беше точно така.

Той се чувстваше добре. Беше показал, че все още е най-великият актьор на епохата; беше му еднакво важно да го припомни на себе си, колкото и на останалите. Гледката от прозореца му беше спасена, демоните от миналото бяха пропъдени. Сега оставаше да пропъди демоните от бъдещето.

Клер се блъсна в него, излизайки припряно от библиотеката в Камарата на общините. Тя стискаше куп хартии и се наложи той да протегне ръка, за да ѝ попречи да се катурне.

— Здрасти, страннико.

— Здрасти и на теб.

Гласът беше мек, старата химия все още държеше. Мейкпийс с неохота отдръпна ръката, с която я придържаше.

— Тичаш по задачи за шефа? — попита той, сочейки листовете хартия.

Но веднага съжали. Ъркарт вече заемаше твърде много пространство между тях.

— Глупаво ли ще прозвучи, ако кажа, че ми липсваш? Доста си мисля за теб.

— Сигурен съм, че е така — отвърна той, наранената му мъжка гордост придаде на фразата по-остро звучене, отколкото беше намерението му. — А щом го казва един от дяконите на Ъркарт, значи трябва да приема такова внимание като комплимент.