Майкл Доббс - Последното раздаване

Той беше загубил бройката колко пъти му се беше налагало да облича официален костюм в летните вечери само за да си разменя безпоследствени любезности с някой автократ от Третия свят, който с напредване на бутилките вино щеше да започне да се хвали с многото си жени, многото си титли и многото си сметки в швейцарски банки. Ъркарт си каза, че е по-добре да посвети времето си на нещо, което носи по-голямо удовлетворение. Но какво? С известно безпокойство той осъзна, че не знаеше какво. За него нямаше друго.

— Виждам, че са наслагали колчета по поляната за тази скапана статуя — Мортима гледаше през прозореца на спалнята. — Нали беше казал на Макс Стенбрук да ги спре.

— Той работи по въпроса.

— Безумие — продължи тя. — След малко повече от месец ще задминеш рекорда ѝ. Твоята статуя трябва да сложат.

— Сигурно и тя си е мислела, че няма как да загуби — промърмори замислено той.

Тя се обърна, по лицето ѝ проблесна безпокойство.

— Всички тези глупости с Мейкпийс ли те тревожат, Франсис?

— Малко. Може би.

— Не ти е в характера. Да се признаваш за уязвим.

— Кара ме да бъда припрян, Мортима. Ако му дам време да се организира, да порасне, ще му дам време да успее. Времето не е на моя страна, не и когато достигнеш моята възраст.

С тиха ругатня той дръпна възела на папийонката си и започна да я връзва наново.

— Клер казва, че все ще намеря начин да разоблича блъфа му. Да издигна националния флаг.

— Тя се оказа интересна партньорка.

Той разбираше точно какво казва тя.

— Не, Мортима, няма да има развлечения. В миналото ни донесоха толкова много страдание. А и отвсякъде чувам гласове, които ми казват, че ще имам нужда от пълна концентрация през следващите няколко месеца.

— Хората все още те смятат за велик лидер, Франсис.

— Но все още не е сигурно, че няма да доживея да ме смятат за още по-велик злодей.

— Какво те гризе? — попита разтревожено тя. — Обикновено не си толкова мрачен.

Той се вгледа в отражението си в огледалото. Времето неминуемо беше взело своето; лицето беше набръчкано и увиснало, косата изтъняла, очите неясни и обрамчени от умора. Ъркарт човекът — или поне младият мъж — беше само спомен. И все пак той усещаше, че някои спомени бяха оживели по-дълго, отколкото други. Отказваха да умрат. Особено споменът за един ден преди много години, когато в името на дълг и родина той беше допуснал грешка. Докато вечерното слънце се процеждаше през прозореца и обливаше стаята в богата охра, този спомен се върна много ясно. Ръцете му увиснаха до тялото, папийонката се разплете отново.

— Като бях млад лейтенант в Кипър — гласът звучеше сухо, като че ли беше започнал отново да пуши, — имаше един инцидент. Нещастен сблъсък на съдби. Жертва, ако щеш, в името на мира и на Нейно Величество. Днес ми писа Том Мейкпийс. Той знае за инцидента, но не и за участието ми в него. Ако някога стане публично достояние моето участие в това дело, ще ме унищожат. Бързо ще забравят всичко, което съм постигнал, и ще ме разкъсат като вълци.

Той се обърна към нея.

— Ако дам на Мейкпийс това, което иска, той ще се захване с въпроса. Ако не му го дам, ще се захване с мен. И в двата случая има отличен шанс да бъда унищожен. А времето е на негова страна.

— Тогава се бори с него, Франсис.

— Не знам как.

— Лъкът ти стреля надалеч.

Той отиде при нея на прозореца, взе ръцете ѝ, притисна дланите ѝ, за да успокои лошите ѝ предчувствия, и нежно целуна челото ѝ.

— Лъкът ми. Само дето не съм сигурен дали все още имам силата да го опъна.

Той се засмя, кух звук, към който тя предпочете да не се присъедини.

— Трябва ни още една победа, още едни успешни избори. Името Ъркарт, твоето и моето, да бъде записано в историята. Най-дълго служилият министър-председател през този век.

— И най-великият.

— Дължа го на теб дори повече, отколкото го дължа на себе си. Трябва да намеря начин да го победя, да го унищожа. Какъвто и да е начин! И то бързо. Всичко, което съм постигнал досега, зависи от това.

— А после какво, Франсис?

— После ще можем да помислим за оттегляне и може би ще стана досаден старец в пенсия, ако това искаш.

— Това ли е, което ти искаш?

— Не. Но какво друго ми остава? Нищо друго нямам. Затова ще се боря с Том Мейкпийс. И с всички други. Докато дишам.

За Мортима това звучеше твърде много като епитафия; тя го прегърна, както не бяха се прегръщали отдавна, зарови лице в увисналата плът, страхувайки се, че пропада в дълбоката яма на празната му старост.