Майкл Доббс - Последното раздаване

— Стъпка по стъпка…

— Иска да ми източи кръвта. Капка по капка.

— Може ли да го направи? Възможно ли е наистина? — Бууза-Пит най-после се усети накъде духа вятърът. — Звучи като партия, която само женските списания ще приемат сериозно.

— Дори и ние жените от време на време спираме да си лакираме ноктите, за да отидем да гласуваме, Джефри.

Крачката на министър-председателя стана отривиста; Бууза-Пит усети, че изостава.

— Но откъде ще вземе пари за всичко това? — запита задъхан той.

За Джефри всичко в този живот се свеждаше до пари. Като беше в училище, намери една пътека напряко и за негова голяма досада го взеха в отбора по ориентиране. Но после намери утеха, като продаваше срещу пари местоположението на пътеката на своите приятели.

— Не парите са му проблемът, а времето — отвърна Клер. — Трябва му време, за да набере скорост. Да изгради организация преди следващите избори и да оформи платформа, която да е нещо повече от плод на трескавото въображение на медиите. Трябва му време и за да убеди потящите си роби да пуснат греблата и да скочат от нашата галера.

— Нищо няма да излезе от това, само ще си чешат езиците и ще си организират вечеринки — Бууза-Пит почти се изплю презрително, но после изражението му се смени като префасонирано с ковашки чук. — Боже, мили. А какво значи това за моя законопроект? Ще се окаже, че му давам парите наготово.

Ъркарт се закова на място под широката корона на един кедър.

— Не е точно това, което бях замислил — призна тихо той.

— Трябва… трябва да го изтегля. Някак си — гласът на Бууза-Пит помръкна, мантията му на защитник на демокрацията се оказа разкъсана на парчета, преди дори да бъде изтъкана.

— Има и друг начин — намеси се Клер.

— Друг начин, чрез който ще запазя репутацията си?

— Репутацията на правителството, Джефри — поправи го тя. — Ако приемем, че твоят законопроект ще даде шанс на възможно най-голям брой малки групировки, тогава нека бъде така. Какво лошо има? Не трябва да даваме на Том чиста писта.

— Да го оглозгат хиляди малки пирани; и аз така си мислех поначало — възкликна Джефри, чудейки се дали пък не беше време пак да си присвои авторството на плана.

— А междувременно трябва да се уверим, че нашите собствени поддръжници ще има с какво да си точат зъбите. Да развеем националния флаг. Да им напомним зад какво стоим ние и колко много ще загубят, ако нещо се обърка.

— Какво например? — поиска да знае Джефри, почти умолително.

— А пък аз мислех, че ти си човекът с брилянтните идеи за кампания.

Беше Ъркарт; тонът му беше остър.

— Джефри, защо не се разходиш да разгледаш библиотеката преди обяд? Има зашеметяваща колекция от първи издания на Сартр, Хемингуей, Арчър.

— Може би по-късно, Франсис — отговори той, решен да не остава назад от заговора.

— Джефри. Бъди добро момче и се разкарай.

— А, да. Библиотеката. Ще се видим на обяд значи.

Тя се възхити на устойчивостта му към обиди. Дори в този момент, подозираше тя, той се мъчеше да измисли как да се похвали на другите министри с това, че е имал привилегията да бъде поканен лично от министър-председателя да разгледа колекцията му от редки издания.

— Няма да те заобича много след тази реплика — изкоментира тя.

— Джефри е неспособен да заобича когото и да било, освен себе си. Неговото обожание към собствената му неадекватност е толкова пълно, колкото и необяснимо и не оставя място за нищо друго. Подозирам, че някак си ще се справя, както и той.

В далечината се чу гонгът за обяд и квиченето на децата отекна с подновено вълнение, но той не обърна внимание на този зов, а вместо това хвана Клер под ръка и я поведе към френските прозорци, които ги въведоха през терасата вътре в къщата. Озоваха се в кабинета му, където прозорците бяха плътно затворени, изключващи ги от света навън. Изведнъж тя почувства клаустрофобия, правилата се бяха променили. Това вече не беше лятна разходка из градината с цел леки подигравки с Бууза-Пит, а разговор едно на едно, само тя и Ъркарт, в атмосфера на интензивна интимност, която досега не беше чувствала с него.

— Съжалявам, Франсис, обидих ли те с тези приказки, че е възможно да загубиш?

— Не. Ти успя да изразиш нещо, и то много красноречиво, което… — за малко да каже „гласовете в главата ми“ — и моите собствени мисли ми нашепват все по-често.

— Значи смяташ, че е възможно?

— Не съм глупак. Разбира се, че е възможно. Носим се с прилива, но една по-голяма вълна може да ни потопи.