Майкл Доббс - Последното раздаване

— Всичко с времето си — Дигби се намеси отново, оставяйки въпроса неразрешен. — Веднъж като излязат първите няколко, другите ще ги последват. Инерцията е всичко. Трябва да стане заразно, като шарка.

— Колкото сме повече, толкова сме по-сигурни — промърмори Мейкпийс сякаш на себе си. — Това прави първата стъпка жизненоважна.

— Времето е всичко — чу се гласът на Анита като ехо.

Тя се радваше, че размислите на Мейкпийс започваха да се насочват към конкретното и практичното. Мозъкът му работеше. На три четвърти беше вече там, само едно последно побутване…

— Можеш да стигнеш до върха, Том, ако запазим инициативата. Трябва да започнем да се организираме отсега, но, за бога, не разкривай картите си твърде рано, преди всичко да е готово. Проблемът при теб е, че веднъж като си наумиш нещо, ставаш твърде нетърпелив, твърде емоционален. Твърде честен, ако искаш. Това е най-голямата ти слабост.

Вярно беше. Точно както Клер му беше казала. Той можеше да се погрижи за себе си, но имаше и други проблеми.

— За да се борим и да спечелим изборите, ще ни трябва партийна машина, структури по места, агитатори в избирателните райони, а не само клубът по дебати на Уестминстър — каза замислено Мейкпийс.

— Точно затова ни трябва време.

— И да уцелим точния момент.

Колата спря пред „Вангелис“, където ги беше поканил да хапнат. И както вървеше, да продължат да заговорничат. Ресторантът му напомняше за нещо, което Мария беше казала при първата им среща на прага на дома му. Нещо за партиен щаб на всяка по-голяма улица и как един политик може за една нощ да се окаже с армия до себе си.

Една полуусмивка се задържа на устните му. Различните нишки на живота му сякаш се събираха в едно, или поне се оплитаха. Ъркарт. Амбиция. Мария. Страст. Всичко го тикаше в една и съща посока. Изведнъж, изглежда, нямаше вече смисъл за повече съпротива или нежелание, защо просто да не се отпусне и да не се наслаждава на момента. А и както Мария беше казала предишната нощ, той обикновено уцелваше точния момент.

Слязоха от колата.

— Сигурно ще е към единайсет часа, Мики — каза той на шофьора си. — Страхувам се, че едва ли ще е по-рано. Имам усещането, че тази вечеря ще бъде дълга.

Мики докосна козирката на фуражката си. Тази нова работа се оказваше много стимулираща. Заплащането беше по-добро, отколкото като работеше в гаража на корпорацията, Мейкпийс беше мил и внимателен клиент. А клюките бяха много по-интересни, отколкото да слуша бизнесмени, които се оплакват от неблагодарните си клиенти и от мускулестите тенис учители на съпругите си.

Хората се блъскаха и се ръгаха. Хю Мартин беше на четиридесет и няколко, бивш бързоног ръгби играч, нападател крило, който беше свикнал с лактите и нечистите влизания. Но не беше очаквал да открие същите тези прийоми пред Фолклорния музей на Никозия. Музеят, който лежеше сред лабиринтите зад древните крепостни стени на града, промотираше най-новата си изложба и затова бяха изпратени покани към възвишените и влиятелните, а британският върховен комисар беше сред тях. Той разчиташе на приятна разходка покрай експонатите с г-жа Мартин — да поздрави някои стари приятели и да се запознае с нови, може би дори да намерят нещо, което да вдъхнови съпругата му, която бе започнала една малка колекция от керамика. Вместо това той се озова сред група от почти двадесет души, събрани пред залата и раздаващи листовки. Нямаше възможност да разбере какво пишеше на листовките, защото веднага след като официалният „Роувър“ паркира, групата обърна, изцяло и доста шумно, своето внимание в негова посока.

Бодигардът му, Драже, излезе първи от предната врата.

— Ще проверя какво става, сър.

Но Мартин беше едновременно любопитен и развеселен. Ако демонстрациите в столицата приличаха поне малко на водопроводите, то шумът щеше далеч да надхвърля ефективността. Така де, това беше Никозия — учтива, цивилизована, гостоприемна, не Техеран или Дамаск. Така че той също излезе. Това беше ход, за който скоро щеше да съжалява.

„Британски убийци“, изсъска една старица през лилавите си венци, избутана на преден план от по-млади ръце зад нея. Появи се банер, нещо за гробове и военни престъпления, и докато протестиращите продължаваха да се събират, някой иззад рамото на старицата го заплю. Не уцели, но същото не можеше да се каже и за юмрука. Той дойде от твърде далеч назад, за да нанесе някакви реални щети, но изненадата го накара да зяпне.