Майкл Доббс - Последното раздаване

— И ако нас ни потопи, а той спечели, дори само веднъж, няма да има обратен път за нас. Том винаги е бил привърженик на пропорционалната система, сам ще промени изборния кодекс и ще напълни парламента с малките партии, с пираните.

— Които ще се наядат и ще станат големи като щуки и ще разкъсат всяко правителство. Страната ни ще бъде обхваната от хаос. Заради законодателството на Бууза-Пит и Мейкпийс. Унищожители на цивилизацията. Ха!

За неин ужас той сякаш намираше удоволствие в иронията на перспективата за апокалипсис.

— Ти ще бъдеш история — предупреди го тя.

— И историята ще ме обича още повече!

Тя разбра защо чувстваше тази клаустрофобия. Тя стоеше не просто пред един човек, а пред един политически колос, чиито дела щяха да бъдат увековечени с големи букви. Но тя го знаеше още от самото начало; нали затова се беше съгласила да мине в неговия лагер, заради собственото си егоистично място в неговата сянка, тръпката и опита да стои до голямо парче история? Да стои толкова близо, толкова интимно, че се изпълваше с немалко страхопочитание.

— Има една сериозна пролука в бронята му — Ъркарт продължи, доста оживено. — Неговата най-уязвима точка. Той трябва да запази инерцията си, да изглежда неустоим, преди достатъчно хора да добият куража да тръгнат да маршируват с него. Но за да събере армия, той се нуждае от време. Време, което зависи от нас — можем да му го дадем, можем да му го отнемем. Трябва да държим под око младия Том.

— Вече го правя — отвърна тя малко смутено.

Възнамеряваше да го запази в тайна, а и не знаеше дали той би одобрил, но атмосферата на интимност преодоля предпазливостта ѝ.

— Том има нов шофьор, който… как да се изразя… има изключителното желание да споделя своите наблюдения, особено когато си взима седмичната заплата. Взима я от много близък приятел на съпруга ми.

— Наистина ли? Та това е разкошно. Сам трябваше да се сетя за нещо такова. Губя форма.

— Или може би аз се уча.

Той я загледа любопитно, видя я в нова светлина.

— Наистина, ти се оказа… забележителна находка, Клер, ако ми позволиш да се изразя така.

Той се обърна към нея, стисна ръцете ѝ, гласът му се сниши в по-мек регистър. Вече я беше поканил да споделят толкова много, но сега имаше нова интимност в този момент.

— Има още нещо, което трябва да попитам. Ти си доста сурова с Том Мейкпийс. В политическо отношение. Но от начина, по който разбираш действията му, оставам с впечатлението, или поне с чувството, че вие двамата сте били… близки. В лично отношение.

— Има ли значение?

— Не. Стига да мога да бъда сигурен към кого си лоялна.

Лоялност, гарантирана от близост като тази, която беше споделяла с Мейкпийс.

— Можеш, Франсис. Бъди сигурен в моята лоялност.

Тя се усети под влиянието на огромната му гравитационна сила. Изпадна в паника, осъзнавайки, че губи контрол, устните ѝ се повдигнаха към него. Изведнъж тя се изплаши — и от него, и от собствените си амбиции. Тя пропадаше, но не можеше да намери сили да се съпротивлява, дори и да знаеше, че такава близост с него най-вероятно ще я изпепели и пепелта ще изчезне. Както се беше случвало с други хора. Тя беше в пламъци.

И тогава се появи ледът. Ъркарт се отдръпна, пусна ръцете ѝ и умишлено развали магията, която я привързваше към него. Тя никога нямаше да разбере защо, а Ъркарт никога нямаше да признае, дори пред себе си.

Как бе възможно човек да си признае подобни неща? Вината, която чувстваше към другите, които бе превзел по такъв начин, използвал и захвърлил, тотално унищожил. С течение на времето той усещаше приближаването на деня на собствения си съд и тези неща тежаха все повече на съзнанието му. Някой дори би могъл да сбърка това със съвест. Или просто знаеше, че в миналото такива връзки бяха причинили само скръб и смут, неща, без които можеше да мине сега, в един свят, който благодарение на Томас Мейкпийс внезапно изглеждаше доста усложнен?

Но имаше и нещо друго, което смразяваше кръвта му. Дълбаещият го страх, че Франсис Ъркарт, политикът, беше изграден върху руините на Франсис Ъркарт — човека. Неспособен да има деца, безсмъртието му беше отказано. Една пустиня, безплодното тяло, което беше заразило душата и на свой ред бе засегнало Мортима, единствената жена, която наистина беше обичал. Всички други бяха само преструвка, опит да докаже мъжествеността си, но в крайна сметка безсмислено упражнение, писък в шумоизолирана камера.

И докато тя стоеше пред него, привлекателна и достъпна, той вече дори не беше сигурен дали може да вдигне гласа си. Краят на Франсис Ъркарт — мъжа.