Майкл Доббс - Последното раздаване

— Беше страшно суров.

— Все още подозирам, че зад всичко това стои някоя френска агенция, Жан-Люк.

Раменете на посланика се свиха в иронично галско объркване.

— Но като приключи, ме накара да седна и ме наля с алкохол. Шери, нали така му казваш.

— Стандартна процедура във Външно. За употреба само върху порезни рани и африканци.

— Впоследствие пуснах молба в Брюксел да го преквалифицират като химическо оръжие.

— Това не ти попречи да довършиш цялата скапана гарафа.

— Приятелю, аз си мислех, че това ми е наказанието. Помня, че се клатех като тръстика, като се прибирах. Жена ми започна да ме успокоява, защото реши, че съм бил толкова разстроен след срещата с теб, че е трябвало да се напия.

Те се усмихнаха като стари кримки и вдигнаха чаши с тост за отминалите времена и старите битки. Французинът извади табакера, натъпкана с цигари „Голоаз“ от едната страна и с нещо по-силно от другата; с тиха ругатня Мейкпийс взе цигара. Беше започнал да пуши отново заедно с всички други промени в личните си навици. Боже, беше я оставил само преди час, но знаеше, че въпреки одеколона все още мирише на нея. Удоволствие и болка. Толкова много го изпълваше, че от време на време трудно намираше място да диша. Лекото настроение бавно изчезна от очите му.

— Как е жена ти? — попита той.

— Цъфти. А твоята?

— Преподава. В Америка — беше негов ред да свие рамене, но с недостатъчно ентусиазъм, за да го направи убедително.

— Звучиш угрижен. Да попитам ли…

— Като посланик? Или като стар приятел?

— Ще те питам за политика. Нямам право да си вра носа в личния ти живот.

Не се и налагаше. Само при споменаването на жена му лицето на Мейкпийс издаваше всичко. Никога не би станало дипломат от него, толкова страстен и принципен.

— Чувам, че ерата на Франсис Ъркарт отива към своя край и че е само въпрос на време. Чувам и най-различни предположения относно кой и как идва на негово място. Много хора смятат, че трябва да си ти.

— Кои хора?

— Верни на страната си англичани и англичанки. Твои приятели. Много от хората тук сега.

Мейкпийс се огледа. Сред тълпата имаше сериозен контингент политически кореспонденти и редактори, политици и други общественици, но само един-двама от тях бяха известни като поддръжници на Ъркарт. На известно разстояние и над ръба на високата си чаша, Анита Бърк гледаше право към тях, без да се опитва да скрие интереса си.

— Започнаха вече да те натискат, нали — каза Де Кармоа, знаейки, че това е точно така.

— Отвсякъде. Сигурно трябва да съм поласкан от толкова много внимание. Сега е моментът, всички така казват, трябва да се предприеме следващата стъпка. Но, честно казано, не знам дали стоя на прага на историята или на ръба на скапана скала.

— Те са ти приятели, уважават те. Добродетелта е рядка стока в политиката, често говори тихо, но това я прави още по-убедителна. Това те откроява сред останалите.

— Като Франсис Ъркарт.

— Като дипломат няма как да коментирам.

Мейкпийс беше в друго настроение и не хвана иронията.

— Мислих го, Жан-Люк. Все още го мисля, ако трябва да бъдем точни. А, да те питам, някой от тези мои приятели каза ли как точно вижда осъществяването на… своите амбиции за мен? Или става дума просто за приказки на чаша шампанско?

— По моя преценка не са просто празни приказки. Има отчаяна нужда от промяна на върха и тя се усеща. Не го чувам само вътре във вашата партия, а отвсякъде, от всяка част на политическия спектър.

— Без съмнение го чуваш и от Париж.

— Тушѐ. Но не можеш да отречеш, че има морален вакуум на британската политическа сцена. Ти можеш да го запълниш. Много хора ще те последват.

Мейкпийс колебливо започна да описва кръгове с показалец около ръба на кристалната си чаша, сякаш проследяваше циклите на живота.

— За това ми трябва двигател, превозно средство, партия. Може да успея да сграбча волана, да изкарам Ъркарт от пътя, но това ще причини толкова щети, че ще трябват години, за да я подкараме отново. А и партията едва ли ще даде ключовете за колата на този, който е причинил катастрофата.

— Тогава си направи собствено превозно средство. По-бърза и по-модерна кола от тази на Ъркарт.

— Не, това е невъзможно — започна да отговаря Мейкпийс, но бяха прекъснати от друг гост.

Министърът на здравеопазването беше дошъл да каже довиждане на домакина. Размениха си любезности и формалности, преди министърът да се обърне към Мейкпийс.

— На теб, Том, мога да кажа само едно — той направи пауза, преценявайки думите и компанията. — Само така!