Майкл Доббс - Последното раздаване

— Какво си постигнал ти в сравнение с Франсис Ъркарт? — крещеше той. — В сравнение с него ти си като агънце в кошарата. Франсис Ъркарт донесе просперитет на тази страна, мир на Кипър…

Споменаването на Кипър беше като плесница в лицето на Мейкпийс. Но явно развълнува и Ъркарт, който дръпна своя външен министър за ръкава. Болингброук, стреснат от тази необичайна намеса на министър-председателя, си седна на мястото и отстъпи катедрата на Ъркарт. Камарата замлъкна, всички чакаха с нетърпение следващия номер в програмата.

Ъркарт прочисти гърло.

— Никак не ми е приятно да прекъсвам многоуважаемия ми приятел, истината е, че се наслаждавах на неговото включване, но всички тези приказки за морал и епископи… Толкова объркани и подвеждащи. Нали разбирате, г-н председател, струва ми се изключително интересно, че тези, които постоянно предупреждават за последствията от злодеянията на оня свят, нищичко не казват за последствията от злодеянията на тоя свят. Явно ни предлагат да обърнем и другата буза — той въздъхна. — Но ако такава роля прилича на епископите, то тя е недопустима за едно правителство. Нашата работа не е да прощаваме на онези, които са съгрешили. Нашата работа е да пазим тези, които нищо лошо не са направили.

Ако Мейкпийс беше хвърлил ръкавицата на морала, то Ъркарт я вдигна и я превърна в оръжие за атака.

— Не ме разбирайте погрешно. Ценя високо приноса на многоуважаемия джентълмен към моето правителство, докато той беше част от него — устните на Ъркарт бавно се разтеглиха в усмивка, напоена в подигравка. — Въпреки че нямам спомен да съм го чувал да обяснява как сме забъркали чак толкова голяма каша, докато седеше около масата на кабинета. Не и преди да го уволня. Но загубата на пост може да замъгли съзнанието на човек и да промени възгледите и спомените му.

Ръкавицата удари отново. Пляс!

— Аз не се съмнявам в искреността на личните му ценности, но наистина ги намирам за странни. Не е ли странно, като казва, че трябва да направим това или онова само защото епископите така казват. Не е ли още по-странно, като казва, че трябва да следваме тази или онази линия на поведение само защото останалата част от Европа казва така. Къде е моралът в това? Къде е моралът в тези възгледи втора ръка? Трябва ли да следваме стадото, както кучета тичат след каруца?

Пляс!

— Моралът означава сам да решиш за себе си кое е правилно. И след това да направиш нещо по въпроса. Искам около себе си да виждам хора на действието, а не празнословни моралисти. Към такива хора изпитвам само презрение — погледът на Ъркарт се стрелна като камшик по посока на бившия му колега. — Хора, които стоят настрана и само роптаят срещу усилията на другите. Хора, които благоволяват да се спуснат от високата кула на морала чак когато битката е приключила, само за да обяснят на ранените и умиращите как са оплескали нещата…

Мейкпийс се опитваше да не трепне, но вътре го болеше. Обвинението на Клер все още ехтеше в ушите му — че стои до страничната линия, а сега и това. Бяха се наговорили да го унижат. Огледа се наоколо, докато ударите продължаваха да валят. Тези, които смяташе за свои поддръжници, се въртяха с неудобство на местата си, а изражението на Анита беше красноречиво — направи нещо! Той се изправи и поиска думата.

— Не, не — Ъркарт му направи знак да седне. — Чух достатъчно теология от него за месец напред.

Мейкпийс не отстъпи, настоявайки да бъде чут, вдигнатата му ръка беше свита в юмрук, в който още стискаше писмото на Ъркарт. Лоялните към Ъркарт крещяха подигравки и го караха да си седне на мястото. Пляс, пляс, пляс!

Той стоеше сам, устоявайки на ударите, но само това ли щеше да прави — да стои и нищо да не предприема, както го обвиняваше Ъркарт? Да се остави да го изкормят? Очите на Анита го гледаха с мъка. А неговите очи горяха от неправдата на всичко това.

— Откакто загуби министерството — заяви Ъркарт, — отношението му стана толкова критично, толкова негативно, изпълнено с толкова лична горчивина, че понякога се чудя какво прави този човек в същата велика партия като мен.

ПЛЯС!

Ето го. Публичното предизвикателство. Той нямаше избор, освен да отвърне. Всички го гледаха; тези, с които беше обсъждал и заговорничил, сега се чудеха дали той е готов за дуел. Мейкпийс срещу Ъркарт. Той знаеше, че ако сега отклони предизвикателството, после ще му бъде невъзможно да убеди някои от съконспираторите си. Но пък беше твърде рано, твърде ненавременно, не беше напълно готов. Не бъди нетърпелив, не бъди твърде емоционален — беше го предупредила Анита. Но дори на орлите им се налага да летят по вятъра. И ако сега играеше ролята на политик, то все пак беше роден мъж, а мъжът в него не издържаше повече, бузите му бяха зачервени от плесниците, мислите му бяха обвити от мрачен и дълбок гняв, който изискваше да излезе навън. Да бъде удовлетворен. Заради публичното унижение пред цялата камара. Заради личната обида, която се съдържаше в писмото в ръката му. Заради отказа да се даде справедливост на Мария и баща ѝ. И заради това, че той му открадна Клер.