Майкл Доббс - Последното раздаване

Вратата се затвори и остави навън гладните викове на пресата. Щеше да им хвърли няколко кокала по-късно. Но преди това трябваше да изяде месото. Ъркарт погледна часовника си. Добре, като по план. Беше държал Макинтош да чака точно двадесет минути.

Джаспър Макинтош стоеше в ъгъла на коридора, потропваше с ръчно изработената си обувка по черно-белите плочки, опитвайки безуспешно да скрие раздразнението си. Като собственик и издател на втората по големина и най-бързо растяща вестникарска империя в страната той беше свикнал по-скоро да го чакат, отколкото да чака, и след като цял живот беше издигал и свалял политици, не изпитваше някакво неуместно страхопочитание от сегашната обстановка. Няколко месеца по-рано той бе стигнал до заключението, че е дошло времето да дръпне шалтера на Франсис Ъркарт — не че министър-председателят беше направил нещо политически вредно или обидно, просто той се беше задържал толкова дълго време, че статиите за него вече не продаваха вестници. Промените и несигурността продаваха вестници и бизнесът диктуваше, че е време за малко смут. Макинтош беше развълнуван и бързаше. Миналата седмица най-накрая беше договорил условията за покупка на веригата вестници на „Трибюн“, тромав и губещ гигант с измъчен персонал от журналисти, работещи в плесенясала печатница за отегчени читатели, но който пък предлагаше добре познати заглавия и голям потенциал. Журналистите можеше да бъдат съкратени, нова печатница можеше да бъде построена, нова публика купена с тежка реклама и промоции, но цената щеше да бъде висока, много десетки милиони, и в света на Макинтош нямаше място за излишно стоене на едно място. Той трябваше да разкара лихварите от гърба си. Това означаваше заглавия, събития, специални ефекти и нови герои. Сантименталността беше грях.

Макинтош вече беше решил, че Ъркарт губи мача от тази сутрин, и то не просто защото го започна двадесет минути по-късно. Той предположи, че премиерът иска да разпали отново страстта между тях, може би да му даде ексклузивен поглед върху правителствените рокади в замяна на съчувствие. Нямаше никакъв шанс. В утрешния свят на Макинтош Франсис Ъркарт не фигурираше. А и къде беше любезността, почитта, която можеше да се очаква от човек, дошъл да се помоли? Ъркарт просто го хвана за лакътя и го дръпна по коридора.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Джаспър. Нямам много време, трябва да освободя няколко от живите мъртви от мъките им, така че ще карам направо. Защо си дал задача на хората си да хвърлят тор по „Даунинг стрийт“?

— Тор?

— Редакторите ти.

— Г-н министър-председател, те са независими хора. Имам ясна позиция относно намесата…

— Те са банда разбойници и каквото и да им е в главите, ти си ги хванал за топките. Обикновено мислите им следват това.

Изведнъж Ъркарт спря препускането си надолу по коридора. Той натика Макинтош в една ниша със скулптура от Хенри Мур и го погледна право в очите.

— Защо? Защо пишете, че е време да си ходя? Къде сбърках?

Макинтош се замисли и отхвърли варианта да увърта.

Ъркарт искаше да му го кажат направо.

— Нищо. Не опира до това какво сте направили, а до това, което сте. Вие сте гигант, сянката ви пада над целия политически свят и оставя другите на тъмно. Вие бяхте велик човек, Франсис, но е време за промяна. Нека другите получат шанс да растат.

Той се усмихна деликатно; доста добре го каза, помисли си.

— Това е бизнес, нали разбирате. Бизнесът с политиката и вестниците. Нищо лично.

Ъркарт, изглежда, не се впечатли от този своеобразен некролог.

— Задължен съм ти, Джаспър, че беше толкова директен. Винаги съм смятал, че имаме силна и честна връзка, която ще устои на ударите на времето.

— Това е много щедро от ваша страна… — започна Макинтош, но Ъркарт продължи да говори, сякаш не го чува.

— И като говорим за ударите на времето, прецених, че ще бъде най-честно и аз да ти кажа нещо поверително, да споделя някои планове, които Министерството на финансите предлага за гласуване. Аз самият не разбирам много от финанси, оставям това на експерти като теб. Невероятно е как нацията поверява съдбата и националното си богатство на политици като мен, които почти не могат да смятат.

Той сви рамене, сякаш се опитваше да се отърве от някакъв нежелан товар.

— Но, доколкото разбирам, си решил да купиш „Трибюн“ и смяташ да платиш за това, като пуснеш голям брой облигации на своите приятели в ситито.

Вестникарският магнат кимна. Това беше обществено достояние, праволинеен план да събере пари от големи заеми, като лихвата се приспада от наличните печалби на компанията. Като цяло печалбата му щеше да изчезне, но това се отнасяше и за данъците му, като по този начин хазната щеше да плати за разширяването на империята на Макинтош, която за няколко години той щеше да превърне в най-голямата перачница за пари в страната. Дългове днес, платени от данъкоплатеца, в замяна за огромни печалби утре, платими директно на Макинтош. Счетоводство с въображение и напълно легално. Лихварите го обожаваха.