Майкл Доббс - Последното раздаване

Но това не го спря. Изигра важна роля във всяко следващо преустройство, а сега хрътките на риска отново бяха освободени от каишката. Камбаните щяха да бият навсякъде из Уестминстър, карайки възрастни мъже да се гърчат. Той погледна телефона в ръката си, чертите на лицето му издаваха изненадата. Той не знаеше, че се случва днес, точно в този момент, когато обажданията от „Даунинг стрийт“ определяха добрите и лошите, а тя заемаше линията му с празни приказки за това колко е жалко и как наистина се възхищавала на Том Мейкпийс и…

— Разкарай се от скапания ми телефон! — изкрещя той.

Все още беше по риза, когато отвори входната врата. По острите ръбове тя предположи, че може да я е гладил сам.

— Ще ме намразите, че ви безпокоя вкъщи.

От двете стъпала над нея, Том Мейкпийс я разгледа, докато все още сдъвкваше парче препечена филия. Тя отметна нервно тъмната си коса, сутрешното слънце се плъзна по цветове на лъскав въглен. Устните бяха пълни, свити в притеснение, ръцете прибрани до тялото и стиснати отпред, което сякаш повдигаше гърдите ѝ към него. Нейната въздържаност беше рядкост в Уестминстър, както и дънките.

— Надявам се, че е нещо важно, госпожице…?

Той забеляза, че нямаше пръстен.

— Мария Пасолидес. Въпрос на живот и смърт в някакъв смисъл.

Добре де, но, дявол да го вземе, точно по средата на закуската ли?

— Ако имате проблем, може би ще е най-добре да ми пишете с детайлите.

— Писах. Получих отговор от ваш асистент, който ми благодари, но казва, че сте твърде зает да се занимавате с индивидуални брожения към момента. Не знаеше как се пише „брожение“.

— През последните няколко дни получихме огромен брой писма. Повечето с подкрепа, радвам се да го кажа, но твърде много, за да мога да им отговоря лично. Извинявам се за това. Може би ще се съгласите да се обадите в офиса ми, за да насрочим среща.

Той изтупа трохите от ръцете си.

— И това направих. Пет пъти. Винаги сте зает.

Губеше тази игра на нула, и то при негов сервис.

— Явно ще се наложи да прекарам цялата сутрин в извинения, г-це Пасолидес. Кажете ми накратко с какво мога да ви помогна.

Той не отстъпи от позицията си две стъпала над нея, нито я покани да влезе — имаше толкова много хора с проблеми, толкова малко, което политиците можеха да направят, а той самият вече се чудеше как да се справи с необичайно голямата купчина неотворени пликове, която беше завзела масата в трапезарията му. Но докато говореше, тя докосна нещо вътре в него, предизвика пулсиращ интерес. Минаха няколко минути, преди той да осъзнае, че това беше привличане.

— Трябва да разберете, г-це Пасолидес, че е труден момент за политиците да навлизат във въпроси с липсващи гробове точно когато сме на прага на мир в Кипър.

— Ето тук бъркате неимоверно.

Докато говореше, притеснението ѝ бе изчезнало напълно.

— Не откритият разговор заплашва мира, а продължаващата несигурност и намеците за нещо скрито-покрито. Дори турците отчитат този факт.

Той се замисли над силата на аргумента ѝ, все още му тежеше мисълта за неотворените писма и невърнатите обаждания, които щяха да го преследват със седмици. Животът без министерската машина се оказваше изключително изморителен и му оставяше съвсем малко време за нови кръстоносни походи.

— Това е много далеч от моя избирателен район — каза вяло той.

— Не бъдете толкова сигурен. Има почти триста хиляди гръцки кипърци в тази държава и по една таверна или дюнерджийница на всяка по-голяма улица. За една нощ някой политик може да се окаже с армия до себе си.

— Или на врата си.

— Пазете се от гърци със сметки за уреждане.

Тя се смееше на тротоара. В тази жена имаше необуздана енергия, ентусиазъм, нетърпение, страст, отдаденост, суровият вкус на живота. На него това му харесваше, харесваше му и тя.

— Изглежда, че единственият начин да се отърва от вас и армията на прага ми е да ви поканя за чаша чай. Така може би ще имаме възможност да обсъдим на чия страна ще е армията.

Той се отмести, за да я пусне да мине.

— И на чий врат.

Той сведе глава, когато Ъркарт прекоси прага на номер десет. През годините портиерът бе забелязал, че онова, което започна с кратко кимване за поздрав, се бе развило до нещо по-близко до предпазлив поклон; като добър синдикалист той се бореше с тази тенденция, но не можеше да устои на импулса, изграден върху поколения нагласи на наследствената класа, която инстинктивно признаваше авторитета. Майната им на всички. Атмосферата на „Даунинг стрийт“ се беше променила, особено откакто Мортима Ъркарт беше наоколо, ставаше все по-формална с течение на времето и смяната на парламенти — един кралски двор, облечен в демократичен образ. Един ден, успокояваше жена си портиерът, тълпата щеше да се раздвижи като милион песъчинки под краката на Ъркарт и той щеше да затъне до коленете и да изчезне, заровен под изменчивата съдба. Един ден, някой ден, може би много скоро. Но междувременно портиерът щеше да продължи да се усмихва и да се покланя — колкото по-ниско, толкова по-добре, за да огледа плаващите пясъци.