Майкл Доббс - Последното раздаване

Докато новините прескачаха по малкия черно-бял екран, кацнал над закачалката, тя видя един авторитетен и отговорен мъж, който говореше за принципи и за непоколебимото си решение да защитава правата на обикновените хора пред арогантното и безчувствено правителство. Дори докато си купуваше портокали…

Клайв Уотлинг огледа масата за обяд и се зачуди как може да е бил толкова наивен. Налапа въдицата на Понсънби, че задачата ще бъде проста, че въпросът ще бъде лесен, че доказателствата ще бъдат ясни, а заключенията — очевидни. И какво се оказа — че не могат да се споразумеят дори какво да ядат. Двама мюсюлмани, единият с язва, един вегетарианец и един чистокръвен йоркширец, който имаше едни и същи предпочитания и за ястията, и за аргументите си — предостатъчни по количество и недвусмислено честни. Там беше и Роден, разбира се, който настоя за кашер и се мръщеше на всичко в чинията си с якобинско снизхождение. За повечето неща в този свят, изглежда, Роден вече беше сформирал твърдо становище.

Имаше толкова много несигурност в международното право; толкова много беше въпрос на тълкувание, на объркващи прецеденти, толкова много зависеше от здравата преценка и фундаменталните принципи — поне така смяташе Уотлинг. Как можеха да оставят това в ръцете на абориген като Роден — никога нямаше да успее да проумее.

В продължение на седмици учени, геолози, политици, историци, морски експерти и професионални лобисти, облечени като адвокати, се тълпяха преди заседанията им и раздуваха въпроса, който всъщност беше прост. Отвъд целунатите от бриза плажове на Кипър лежаха две оспорвани области на континенталния шелф, източна и западна. Те трябваше да бъдат дадени на гърците или на турците, или да се намери някакъв вариант за поделянето им, който да бъде облечен в наметалото на справедливост и общ интерес. Километри солена вода, актинии и пясък.

И нефт.

Уотлинг вече нямаше съмнение. И беше сигурен, че французинът знае. Какво друго би могло да бъде обяснението за безумното му поведение? Той посрещаше с ожесточение всяко предложение, което включваше вариант турците да получат значителна порция от континенталния шелф, дори идеята просто да теглят една права линия през средата и да го разделят на две равни половини. Дори това стана обект на подигравки и отхвърляне. „Лъвският пай“, както той сам се изрази, трябваше да отиде при гърците. Докато чакаха предястието в отредената специално за тях трапезария, всички натиснаха Роден да даде обяснение за позицията си — какъв международен принцип беше възможно да цитира в подкрепа на толкова едностранното си мнение?

— Всичко е много просто и безспорно — заяви той, въртейки водата в чашата си, сякаш инспектираше вкусовите качества на английското червено вино. — Турците са завладели тази територия чрез инвазия. С цената на много човешки живот и незачитане на Обединените нации. Ще задоволим исканията им по най-лошият възможен начин, ако им предложим награда за кървавите им военни действия.

— Не сме тук, за да съдим за войната — скара му се Осман, египтянинът.

— Точно това правим! — каза през зъби Роден. — Ако покажем пристрастие към турците, легитимираме бъдещи актове на международен тероризъм. Какво казваме на света — завземете някоя територия, изнасилвайте и плячкосвайте, докато местното население избяга, и след двайсет години международният съд ще ви поздрави, като потвърди завоеванието?

— Така са се оформяли границите през цялата история, за какво изобщо говорим — промърмори малайзиецът.

— Надявах се да намерим споразумение, което не идва от Средновековието — отвърна хладно Роден. — Моля да не ми давате за пример Берингово море и канала „Бигъл“, защо трябва да се крием зад древни прецеденти?

— Защото това е законът — отговори тихо Осман.

— Но не е правдата.

Правда, замисли се Уотлинг, той говори за правда. И това беше човекът, който толкова яростно спореше при делото с френските рибари за опита им да се настанят върху риболовните райони на Гърнси, позовавайки се на Наполеоновите договори и националната чест, докато предлагаше непрозрачни компромиси при закрити врати. Сега той осъждаше всеки компромис, който оставяше турците на по-малко от стотина километра от нефтените шисти, с подигравателното спокойствие на френска плетачка, която чува по калдъръма тракането на колата, с която откарват поредните осъдени до гилотината.

Уотлинг изгледа французина. Разбира се, че Роден знаеше! Уотлинг се запита дали Роден действително продаваше мнението си за пари, или му беше достатъчно да подуши и най-мижавия интерес за Франция? Нямаше значение, резултатът пак щеше да бъде същият. Ако Уотлинг го позволеше.