Майкл Доббс - Последното раздаване

— Жена му е някъде в Щатите обаче?

— Вярно. Може би има някоя скрита приятелка. Знаеш ли, може би трябва да го наглеждаме този младеж. Може да се окаже, че Том крие неподозирани дълбочини.

Сега, когато ранните вечерни новини обявяваха, че бившият и може би бъдещ министър е бил посрещнат с ентусиазъм от членките на неговия „Клуб на женските интереси“, от банята се разнесе подигравателен вик и звук от разплискана вода. Ъркарт изскочи, увит в хавлия.

За привидна изненада на преследващия го новинарски екип Мейкпийс бе показан как си купува торба портокали от местното пазарче.

— Добър ход. От висините на министерския пост право към пазара — ето го нашия човек от народа — изкоментира на глас Ъркарт.

— Обзалагам се, че ще опита да плати с 20-паундова банкнота. Сигурна съм, че няма и най-бегла представа колко струва торба портокали — промърмори по-критично Мортима.

— Г-н Мейкпийс, какви са плановете ви сега? — задъхан репортер бутна микрофон в лицето му, докато Мейкпийс вадеше портфейла си.

— Да се прибера и да си почина. Това ще бъде първият уикенд от почти десет години, в който няма да бъда затрупан от министерски папки; честно казано, го чакам с нетърпение.

— Но сигурно ще ви липсва да бъдете в управлението? Ще искате ли да се върнете в правителството в някакъв момент?

— Аз съм само на петдесет. Надявам се да имам възможност отново да служа на страната си.

— Но не и под ръководството на Франсис Ъркарт. Вчера нарекохте правителството му безпринципно. Смятате ли, че е време министър-председателят да се оттегли? Или да бъде принуден да го направи?

Мейкпийс не отговори веднага. Той остана за момент с протегната ръка, докато чакаше рестото. То дойде под формата на шепа монети, които той не си направи труда да преброи.

— Г-н Мейкпийс, смятате ли, че министър-председателят трябва да бъде принуден да си тръгне? — настоя интервюиращият.

Той се обърна с лице към питащия и към нацията, челото му помръкна, сякаш обмисляше дилема с огромни последствия. Изведнъж на лицето му се появи дяволита усмивка.

— Вие можете да го кажете — започна той. — Но на този етап аз не бих могъл да коментирам…

Ъркарт се пресегна за дистанционното и спря звука на своя мъчител.

— Този път лошо подходих към ситуацията — каза замислено той. — Трябваше да се справя с него по по-добър начин. Никога не съм го искал вън от правителството. Но… политиците с принципи. Те са като дупка по средата на магистралата.

— Сутрешната преса мина добре — каза поощрително тя.

— Беше в най-добрия случай равен мач, Мортима. Един министър-председател не може да си позволи да завършва наравно.

Той беше толкова безмилостно честен със себе си. Но дали можеше да бъде честен и за себе си, зачуди се тя? Завит само в една хавлия, той изглеждаше толкова уязвим, че тя започна да размишлява за пореден път за отминаващите му години, най-славните дни на лятото и избледняващата есен, когато дори един голям дъб започва да губи листата си и да стои гол пред безмилостните ветрове. Той беше дал толкова много, и двамата бяха дали толкова много, но като се сменяха сезоните на живота им, не им оставаше много, което да очакват с нетърпение. Нямаше радост в това да го гледа как остарява.

Приближаваща зима. Мрежа от гънки и цепнатини. Тънки, измършавели пръсти като клонки, кожа като пергамент или кора, когато сокът започва да намалява, а нощите растат и на хоризонта се виждат дървари.

— Защо искаш да продължаваш с това, Франсис?

За момент той я погледна стреснато.

— Защото само това знам да правя. Защо, ти искаш ли да спра?

— Не, но може да ти струва повече от всякога и мисля, че трябва да си наясно защо го правиш.

— Защото искрено вярвам, че съм най-добрият човек за тази работа. Единственият може би. Заради страната ми, заради мен самия трябва да продължа. Не съм готов да прекарам остатъка от дните си, гледайки назад. Има твърде много спомени, твърде много неща, които не трябваше да правим.

— Не можем да продължаваме вечно, Франсис.

— Знам. Но скоро ще стана министър-председателят, задържал се най-дълго на върха в съвремието ни. Мястото на Франсис Ъркарт в историята ще бъде подсигурено. Не е лошо постижение за нас, Мортима. Нещо, което да споделим с теб, когато всичко това остане в миналото.

— За да оправдае миналите жертви.

— Да, за да оправдае миналите жертви. И тези, които тепърва предстоят.