Майкл Доббс - Последното раздаване

— Франсис, твоето малко представление беше на ръба на позора. Обида за европейските ни партньори. За един следобед ти успя да заличиш всичко, което съм постигнал през целия си мандат като външен министър. И всичко това само в името на една безсмислена парламентарна кавга.

— Трябва да се научиш, Том, че в Европа не всичко е по правилата на Куинсбъри 30 30 По името на Джон Дъглас, маркиз на Куинсбъри, въвел съвременните правила в бокса през 70-те години на ХІХ век. — Б.пр. . Понякога трябва да сложиш малко пипер на ръкавиците.

— Не можеш да се гавриш с международната политика, без да си направиш труда да се консултираш първо с мен. Няма да го допусна. Как очакваш да работя с министрите на други държави след това? — той отметна един кичур, който беше паднал над челото му, опитвайки се да възстанови самообладанието си.

— А, добър въпрос. Не очаквам.

Клер отстъпи крачка назад. Тя знаеше какво следва и се чувстваше сякаш се натрапва. Усети и силен пристъп на срам. Дали защото Мейкпийс допреди няколко дни беше неин любовник, или защото все още не беше свикнала с ритуалите на унижение? Погледът му я проследи със съмнение.

— Том, ти си един от моите най-способни и благочестиви министри и си една от силните страни на това правителство. Потенциално. Също така си и най-страстният евроентусиаст в правителството, който е източник на голямо объркване. Потенциално. Така че… местя те в Министерството на околната среда, където твоята благочестивост може да намери своята награда, а ентусиазмът ти да предизвика по-малко вреди.

Ударът бе нанесен, но ефектът не беше мигновен. Кичурът отново падна напред и изражението му премина в объркване. Сковано започна да клати глава, като че ли опитваше да се отърси от внезапния шок.

— Помисли си, Том. Ти си човек с големи административни способности и със социално съзнание в едно правителство, което мнозина смятат за напълно безсърдечно. Това сигурно ти причинява точно толкова страдание, каквото и на мен. Е, какво по-добро място да покажеш своите лични ценности и добрите намерения на правителството от областта на околната среда? Добре ще е за теб, добре ще е за всички нас.

Главата му все още се клатеше.

— Няма да приема.

— Не подлежи на обсъждане.

— Или околната среда, или изхвърчам?

— Ако така искаш да поставиш въпроса.

Мейкпийс пое дълбоко дъх, търсейки самообладанието си, и след няколко секунди го намери.

— Тогава подавам оставка.

Клер го погледна с нови очи — за бога, той наистина щеше да го направи. Нямаше да направи компромис. Тя знаеше, че той прави грешка, но откри, че повече от всякога оценява тази жилка на инат, както благородна, така и наивна, която беше същевременно най-привлекателната и най-дразнещата черта на Том Мейкпийс. Ъркарт обаче не изглеждаше толкова впечатлен. Неговата еуфория си беше отишла, за да бъде заменена с чист гняв.

— Том, не може да подадеш оставка! За бога, спри да бъдеш толкова капризен и виж реално нещата. Не след дълго ще реша да се пенсионирам и партията ще започне да търси нов лидер. Моето предположение е, че ще търсят и промяна в стила. Някой по-благ от мен. Някой с различни пристрастия в политиката просто заради радостта от промяната. Звучи като доста добро описание на Том Мейкпийс. Околната среда е чудесна възможност за теб — грабни я с две ръце! — за миг остави тази мисъл да пусне корени. Това, което партията няма да направи, Том, е да предаде съдбата си в ръцете на някой, който е прекарал последните няколко години в това да седи сърдито на задните скамейки.

Мейкпийс беше опънат като струна на пиано, краката леко разкрачени за стабилност, ръцете скръстени, за да не издадат вътрешните емоции, чертите на лицето му — нетрепващи, докато се бореше да се контролира. Бавно, в самите краища на устата му, Клер забеляза появата на една тъжна усмивка — картина на мъж, който казва сбогом на нещо много ценно за него. Но на кое? На поста? Или на принципите си?

— Франсис, логиката ти е почти безупречна. С едно изключение.

— И какво е то?

— Подценяваш колко много те намразих с времето.

И с това той си отиде.

Тишината, която остави след себе си, беше потискаща.

— Май това означаваше „не“ — промърмори Ъркарт накрая.

— Да го догоня ли?

— Не. Няма да се моля.

Нито пък щеше да прости.

— А за момент се бях притеснил, че денят ще се окаже приятен.

Може би всичко щеше да се развие по различен начин, ако Мейкпийс беше имал лукса да си позволи няколко тихи момента на размисъл, възможност да остави прагматизма да се настани редом до чувството му за накърнена гордост и да прецени кое от двете има по-големи шансове да стигне до успешен край на деня. Но вятърът на съдбата в Уестминстър е доста капризен и явно не беше писано да стане така. Коридорът, идващ от кабинета на министър-председателя в Камарата на общините, минаваше непосредствено до стълбището за балкона на пресата. Обзет от гняв, в невниманието си Мейкпийс връхлетя Дики Уидърс, докато журналистът минаваше по стълбите.