Майкл Доббс - Последното раздаване

— Но нека му кажа и още нещо — пръстът на Ъркарт сочеше като оръжие към цел. — Ако искаме да изградим единен пазар и да се отървем от отпадъците и разточителството-о-о, има нещо много по-важно от единната валута. И това е единният език.

Залата замлъкна зашеметена, докато присъстващите храносмилаха този изцяло нов залък. В кошарата, отредена за държавни служители, отстрани на председателския стол, един асистент започна да рови из страниците на своя клипборд, като суфльор, който отчаяно се опитва да върне пиесата към репликите от сценария.

— О, да — продължи Ъркарт, като повиши глас и се подготви за атака с наречия и прилагателни. — Няма нищо по-разточително и скъпо за бизнеса от това да се търгува на множество различни езици. Цената възлиза на милиарди всяка година, пък го смятайте в каквато валута щете. Икономическата логика е безспорна, първият ни приоритет трябва да бъде да заговорим на един и същи език.

Той сви рамене, сякаш нямаше какво да се направи по въпроса.

— Предполагам, че това е просто историческа случайност — че единственият език, подходящ да изпълни тези условия в момента, е английският.

От мястото си на първия ред Болингброук нададе рев на наслада — негов специалитет, както казваше Ъркарт, макар и по-уместен за отбелязване на победа на „Манчестър Юнайтед“ например. Ъркарт все пак беше благодарен и се обърна, за да уважи подкрепата, която се изкачваше и набъбваше по скамейките зад него. Той забеляза, че Том Мейкпийс не гори от желание да се присъедини към забавата.

— Така че, когато европейците дойдат при мен и започнат да ми говорят за единна валута на английски език, тогава ще започна да ги слушам — обяви той.

Той се забавляваше страхотно. Майната му на дипломатическия етикет. Негова ли щеше да бъде вината, ако се окажеше, че Брюксел няма чувство за хумор?

— И ще разчитам на непоколебимата подкрепа на уелското сърце на многоуважаемия джентълмен, който се изказа преди малко.

Ъркарт засия сред врявата, която се вдигна около него, и се върна на мястото си. Още преди да е седнал, лидерът на опозицията беше станал на крака и подлагаше на изпитание шевовете на костюма „Армани“, а лицето му беше зачервено от възмущение. Ъркарт се отпусна удобно в кожения стол. След като си видял как колегата ти се превръща във вихрушка от пера, трябва да си пълна пуйка, за да си толкова нетърпелив да заемеш мястото му. Но Кларънс си беше пълна пуйка, на практика готова за фурната.

— Рядко съм чувал в тази камара някой да се изказва толкова недостойно и толкова антиевропейски. Поведението на министър-председателя днес е национален срам. След няколко дни му предстои полет до Франция и среща с френския президент. Не осъзнава ли как ще го посрещнат? Как ще се отрази на репутацията на тази страна, ако нейният министър-председател бъде освиркан по улиците на Париж?

Парадоксална радост избликна от поддръжниците зад него, която бързо замря в объркване, а Ъркарт я прие благосклонно. Кларънс продължи атаката си.

— Кога ще разбере министър-председателят колко вреда носи на интересите на тази страна със своето твърдоглавие, непрестанното налагане на вето над новите идеи и унизителния отказ да бъде добър европеец?

Смут. Наложи се да мине известно време, а председателят неколкократно да положи усилия да успокои залата, преди Ъркарт да има шанс да бъде чут. Но той нямаше причина да бърза.

— Може би е виновна младостта на многоуважаемия джентълмен, че го прави толкова буен. Може би тя обяснява очевидното му желание да идва всяка седмица в камарата с единственото намерение да получи поредния урок по стария викториански метод — като си изпроси един добър бой. Но младостта сама по себе си не е достатъчно извинение за невежеството — Ъркарт подръпна ръкавите на сакото си като учител, който се подготвя да хване тебешира пред черната дъска. — Изглежда, вече се е изкачил толкова високо по своя европейски вариант на Вавилонската кула, че му се е завило свят и е загубил ориентация. Още веднъж ще ми се наложи да го сваля на земята. Да му напомня за едни други времена, когато светът имаше много причини да бъде благодарен, че ние във Великобритания не се водехме по модата в Европа. Когато пак упражнявахме своето вето. Когато пак казахме „Не, не и не“. Когато показахме, че сме упорити и нямаме никакво намерение да се огънем. Както направихме през 1940 г. Ние се изправихме сами, подкрепени само от Бога и морето, когато всички останали… — той ги отхвърли с широк пренебрежителен жест — бяха капитулирали.