Майкл Доббс - Последното раздаване

За Мария, която никога не бе познавала чичовците си и следователно не можеше напълно да сподели тяхната загуба, беше въпрос на политика и на принципи. Но за баща ѝ ставаше дума за много повече. Въпрос на чест и на възмездие. Кипърска чест. Възмездие за Вангелис.

— Трябва да разберем каквото можем за тези скрити гробове, Баба̀.

— И за престъпленията, които са се опитали да прикрият, като ги заровят.

Той изпъна превитото си тяло като войник на парад.

— И кое е копелето, което ги е заровило.

Пред входа на пленарната зала на Камарата на общините стои богато украсена и привидно старинна арка — арката на Чърчил. Нейната древност е преувеличена, опушената ѝ бледност не е причинена от хода на дълги години, а от близостта ѝ до една от избухналите бомби на райхсмаршал Гьоринг, която изравнила камарата със земята на 10 май 1941 г. От двете страни на арката има бронзови статуи на двамата големи военни лидери от съвремието, Дейвид Лойд Джордж и Уинстън Чърчил. Позата, в която е изобразен Лойд Джордж, е по-красноречива, тази на Чърчил е по-агресивна, с ръце на кръста, като че старият воин се засилва да изрита задните части на врага. Малко по-нататък има един цокъл, където няма статуя, но има място, може би оставено като акт на насърчение за всички онези, които минават и се надяват, че с помощта на усилията и големите си постижения ще могат да се присъединят към великите държавници.

Роджър Гарлик не би могъл, при каквото и да било стечение на обстоятелствата, да се нареди сред тях. Разбира се, той имаше високо мнение за себе си, което подхождаше на ролята му на младши „камшик“, един от онези, чиято задача е да събират депутатите на правителството и да ги подкарват през фоайетата за гласуване. Гарлик беше човек с безкрайна талия, но ограничени ораторски способности, затова беше наясно с факта, че шансовете му за постигане на високо обществено признание ще бъдат редки и с удоволствие посрещаше възможността да упражни влиянието си в срещи насаме, по тъмните ъгълчета на политическия живот. Той дебнеше като лешояд, а любимата му храна бяха новобранци и жени.

— Роджър!

Викът дойде от посока на Бууза-Пит, който си проправяше път през лобито, където депутатите се събират, за да получават съобщенията си, да обменят клюки и други материали, необходими за тяхната работа. Той се протегна и стисна ръката на Роджър за поздрав, но не спря при него. Гарлик беше полезен контакт, човек, който беше способен под приглушено осветление и под натиска на втората бутилка бордо да сподели много от личните тайни, които откриваше за колегите си, но по средата на лобито не беше мястото за това. Министърът на транспорта тръгна да търси нещо по-полезно за момента.

Лобито беше претъпкано както винаги половин час преди времето за парламентарен контрол — „Време за въпроси“ към министър-председателя. Всички се събираха за ритуалното кръвопролитие — от време на време кръвта на Ъркарт, но по-често тази на питащия и особено тази на Дик Кларънс, сравнително младия и безполезен лидер на опозицията, който често изглеждаше като ученик, който се държи неоправдано грубо с търпеливия си директор с дълъг стаж. Трябваше да има ред в клас и това беше работа на Гарлик като един от префектите на формата — да го налага.

Затова, когато забеляза, че Клер влиза в лобито, очите му се изцъклиха като стъклени мъниста на главата на плюшено мече.

— Не те видях снощи на гласуването, скъпа моя. Аз се застъпих за теб, разбира се, но шефът много се разсмърдя. Набутах се половин бутилка уиски, докато го успокоя — той ѝ препречи пътя, застанал до фундамента на Лойд Джордж.

— Съжалявам, Роджър. Неотложен ангажимент, нямаше как да се измъкна.

— Не става само с „извинявай“, нали знаеш, моето момиче. Аз си заложих задника за теб, така че сега си ми длъжница. Какво ще кажеш да ми се извиниш на вечеря утре?

Той облегна дебелата си ръка на статуята зад нея, скъсявайки дистанцията между тях, интимност, която смяташе, че постът му позволява. Смърдеше на евтин одеколон и други по-лоши неща. Тя се огледа в лобито, търсейки някого — който и да е, — за да отклони вниманието си, но той не забеляза, неговият поглед беше фиксиран върху блузата ѝ.

— Извинявай, Роджър, не мога утре. На фризьор съм. И вдругиден не мога. Ще ходя на семинар „Как да отстояваме личното си пространство“. Ако съпругът ми няма други планове — тя се усмихна, надявайки се той да схване намека.