Майкл Доббс - Последното раздаване

Уотлинг се задави с шампанското. Тя хвана лакътя му, притеснена за здравето му. Очите му се изцъклиха, лицето му се зачерви. Тя се замисли дали да не притича за онези животоспасяващи системи.

— Моите извинения — изкашля се той. — Но се страхувам, че не споделям изцяло вашето мнение за французите. И аз имам своите малки лични предразсъдъци.

— Просто обичате йоркширски пудинг и зеле, а не префърцунената френска кухня?

— Не точно, г-жо Ъркарт. Истината е, че баща ми е загинал във Франция. През 1943.

— По време на войната…?

Лицето ѝ беше картина на пълна злочестина, но веднъж повдигнат, това не беше въпрос, от който той можеше лесно да се отърве.

— Да. Той е бил агент от „Специални операции“, пуснат с парашут зад вражеската линия. Предаден на Гестапо от местния френски кмет, който се оказал таен сътрудник. Повечето от тях са били сътрудници на Гестапо. До десанта в Нормандия. Французите си получиха държавата обратно, а в замяна майка ми получи малка пенсия. Как да стигне за издръжката на четири деца в едно изолирано йоркширско селце. Така че надявам се ще разберете и простите моя малък личен предразсъдък.

Но имаше и още. Петролът. Французите. Това копеленце от Бретан. Сега Уотлинг знаеше защо Роден е толкова упорит. Изведнъж всичко стана на каша. Как да постави под съмнение почтеността на свой колега? Какви доказателства имаше, само подозрения, които много хора биха нарекли предразсъдъци. Във всеки случай и най-малкото споменаване на петрол щеше да хвърли процеса в пълен хаос. Не, трябваше да подаде оставка, да си измие ръцете от това, не можеше да позволи собствената му преценка да бъде замъглена от слухове и лични съмнения. Но и това щеше да доведе до хаос. Непредвидено забавяне. Може би дори щеше да застраши мира. И щеше да помаха за сбогом на благородническата си титла. Баронът от малкото село.

— Чувала съм за вашата репутация, професор Уотлинг, и знам, че сте безпристрастен — опитваше се да го успокои тази глупава жена. — Сигурна съм, че нищо от това няма да повлияе на вашата преценка…

Имаше и друг начин. Да си мълчи. Да се прави, че нищо не е чул. Да завърши процеса, както всички го молеха. Да въздаде справедливост въпреки французина.

— А за баща ви много съжалявам — продължи тя. — Нямах никаква представа.

С изключение на представата, придобита от каталога „Кой кой е“ и няколкото минути, прекарани в ровене на пресизвадки за Уотлинг.

Той се прекръсти по сложния маниер на православните християни и коленичи в прясно окосената трева до гроба на жена си, маневрирайки ставите си като човек, по-възрастен от годините си. „Еониа мними“ — вечна ѝ памет, промърмори той, прокарвайки ръка по линиите, издълбани в мрамора, без да обръща внимание на жалбите на болния си крак. До него Мария смени увехналите цветя с нови и двамата се отдръпнаха с тихи мисли и спомени.

— Това е важно — каза той. — Да се почитат мъртвите.

Гръцките митове и легенди бяха изградени около подземния свят и за човек като Пасолидес, който знаеше, че самият той скоро ще трябва да премине от другата страна, почитта към мъртвите беше от първостепенно значение. През цялата история на елините животът толкова лесно оставаше на заден план за сметка на мрачния лодкар на Стикс, че сложните ритуали на този преход бяха необходими, за да се запази известна доза цивилизованост в един свят, който твърде често беше нецивилизован и варварски. И все пак за Йоргос и Еврипид не беше имало ритуал, нямаше почит, нямаше достойнство.

Откакто в метафоричен смисъл се натъкнаха на гробове на братята му, сякаш в Пасолидес се заформи апетит към собствения му живот. Той намери нова цел, нова фиксация и дори за Мария на моменти това да изглеждаше прекалено, поне беше някаква цел, някаква мисия, някакъв смисъл, който му даваше жизненост, каквато тя не бе виждала в него от по-щастливите времена, преди майка ѝ да почине. Дори кракът му сякаш беше по-добре. През деня той бе започнал да напуска сянката на своя храм, да куцука на разходки в Риджънтс парк, често си мърмореше нещо, отново се наслаждаваше на откритите зелени площи, на кавгите на врабчетата по пътеките, на шума на липите край езерото. Това беше най-близкото до спомените му за планинските склонове, което можеше да постигне в центъра на Лондон.

Докато Мария забърсваше хладната мраморна надгробна плоча, изучаваше внимателно баща си, усещайки колко много се беше променил. Неговото малко кръгло лице беше като плод, паднал твърде отдавна от дървото, съсухрено, набръчкано от възрастта и от гена, косата му — бяла като изхабена стомана, бузите — издълбани от болките на тромавото му непохватно тяло. Но очите блестяха отново с подновена жар, като стар лъв, събудил се от сън, гладен.