Майкл Доббс - Последното раздаване

Изданието, което Мортима имаше, беше отпреди няколко години, но все пак съдържаше това, което ѝ трябваше да знае. Там видя, че Клайв Уотлинг щеше да бъде проблем. Той не идваше от знатно семейство, нямаше правилното образование, нито пък правилното възпитание, беше стигнал високо само със стремеж и честни постижения. Което за целите на Мортима не беше достатъчно. Той се гордееше със скромния си произход от малката общност на Колд Кърби, която лежеше на ръба на Йоркширските хълмисти поля; основното му училище стоеше на почетно място в резюмето му, както и неговото президентство на Обществото по консервация в Колд Кърби и членството му в няколко други местни инициативни групи. Това беше човек, чиито ботуши все още бяха здраво стъпили в калта на шотландското поле и чиито нишки в паяжината бяха тънки и редки като листа на орхидея. И все пак…

За късмет — всъщност благодарение на семейните връзки — един втори братовчед на майката на Мортима Ъркарт (по баща Къхуун 29 29 Шотландска фамилия, свързвана със стари родове на благородници. — Б.пр. ) все още притежаваше значително количество акри обработваема земя на север, в околностите на Колд Кърби, заедно с наследствената титла, която върви с тях, и Мортима ангажира благородника братовчед да отправи необходимата покана за по питие на терасата.

Терасата на Уестминстър гледа към северния бряг на голямата река, където някога се е разхождал Хенри VIII — през разцъфналите дървета и подкастрените плетове на това, което по онова време е било градината на неговия дворец. Това винаги е било проблем, непосредствената близост до средновековната градска част на Лондон с неговото гъмжащо човечество и преливащите нощни гърнета. Може би точно в някой зловонен летен ден кралят е започнал да завижда за сладкия аромат на двореца, който стоеше по-нагоре в Хамптън Корт, където живял неговият лорд — канцлер, кардинал Уолси, един човек, чието богатство и собственост щели да намалеят с прилива на лютите води на Темза, която се люшкала покрай портите на краля. Във всеки случай мястото никога не е постигнало голяма популярност, докато викторианците, най-мощните градски преустроители, не изградили канализационна мрежа и надеждни насипи по бреговете на реката и по този начин трансформирали забележителностите на града. От едната страна на реката архитектите Бари и Пуджин издигнали голям портокалово златист дворец за парламента, приличащ на пясъчен замък на плажа, осеян с флагове и кули. По ръба му направили тераса, където през топлите летни дни членовете на съответната камара на парламента могат да седят и да сърбат големи глътки чай, докато плискащите се води облекчават и правят преминаването на времето и на законодателството по-лесно, вместо да наводняват сетивата, както в древните дни.

Майор Лорд „Бънджи“ Къхуун рядко имаше път към Лондон, но когато идваше, намираше Камарата на лордовете за възможно най-удобния клуб. Поради тази причина той се оказа податлив към предложението на братовчедка си да организира малък коктейл на терасата и да покани няколко внимателно подбрани гости. Той не познаваше своя съсед от Колд Кърби, който скоро предстоеше да му стане брат благородник, но нямаше нищо против да се запознае с него. Същото важеше и за Мортима.

Уотлинг беше любезен човек, учтив, но и предпазлив, опипваше пътя си, чувствайки се на леко несигурна почва. Като опитен играч на крикет в началото на мача той не беше човек, който си дава зор. За известно време той стоеше тихо на терасата, загледан през тинестата река към мястото, където една армия от работници като мравки трансформираха това, което беше болницата „Сейнт Томас“, в нещо, което трябваше да се превърне в офисен и търговски комплекс с кино мултиплекс.

— Прогрес? — попита тя, заставайки до него.

— Имате предвид факта, че ако сърцето ми спре в този момент, ще им отнеме петнайсет минути повече да ми осигурят спешна помощ — той поклати глава. — Щом ме питате, не, според мен това по-скоро не е прогрес.

— Но не е точно така, нали, не и в Камарата на лордовете. Имам чувството, че всяка готическа ниша в това място е оборудвана с всевъзможна животоспасяваща техника. Във всеки килер има системи. Не се позволява да умираш тук. Не и в кралски дворец. Против правилата е.

Той се засмя.

— Звучи обнадеждаващо, г-жо Ъркарт. Като съдия за мен е важно да се водя по правилата.

— Не претендирам, че разбирам юридическата система.