Майкл Доббс - Последното раздаване

— Защо са го направили, Баба̀? Какво са крили британците?

— Вина.

Той познаваше това чувство добре. Вината беше изпълнила собствения му живот и го беше направила самотник, тази натрапчива мисъл, че някак си се е провалил, че ги е разочаровал, подвел — и другарите си, и роднините. Като най-големия син не беше успял да защити по-малките си братя, а когато осакатя, не беше успял да вдигне пак знамето на съпротивата, когато те загинаха. Той не би го признал пред никого, рядко го признаваше и пред себе си, но тайно презираше своите братя мъченици, въпреки че ги обичаше, защото Йоргос и Еврипид бяха почитаните мъртъвци, докато Евангелос беше нещастният, провалил се жив. Гърчеше се в сянката им, недостоен за паметта на братята си, без да знае дали е щял да покаже техния кураж и с отнет шанс дори да опита. Той никога нямаше да бъде герой. Бе прекарал живота си, мъчейки се да докаже на света, че неговата отдаденост на каузата е не по-малка от тази на братята му, дори докато тайно в себе си ги обвиняваше. Обвиняваше ги и заедно с това обвиняваше себе си, че оставяше червеят на завистта и безразсъдството да го яде. Но сега най-после сякаш имаше надежда за някакво облекчение, за някой друг, който да понесе вината.

— Вина — повтори той, разтривайки крака си, за да върне кръвообращението. — Какво друго може да крие един войник? Не смъртта, това му е работата. Само вината се заравя. И се изгаря.

Тя откъсна няколко стърчащи стръка трева около гроба, докато слушаше. Той мислеше, че тя не знае нищо за скрития му срам, но тя бе живяла с него през целия си живот и разбираше, въпреки че не можеше да направи нищо за него.

— Продължи, Баба̀.

— Те са имали правото да убият братята ми според британския закон. Йоргос и Еврипид носеха пушки, бомби; никой не би ги обвинил, освен някой беззъб старец. Имаше един случай — британците обесиха едно осемнайсетгодишно момиче, Паликаридес, защото го хванали с пистолет. Това беше техният закон. Задължително — той се запъна в произнасянето на думата, но не и в смисъла ѝ. — Не, не са се опитали да скрият смъртта им. Трябва да е било начинът, по който са умрели.

— Значи затова са изгорили телата, заради това, което са им причинили. Мъчения?

— Не е като да не се е случвало.

Той спря, очите му се взираха в далечината и в миналото.

— Може и да не са били трупове, когато са ги горили. Може да са били живи. И това се е случвало.

И то от двете страни, макар че не му се искаше да си спомня; това беше другото нещо, което не би признал пред дъщеря си. Но дори след толкова години се оказваше невъзможно да изтрие спомена за телата, напоени с бензин и отмъщение. „Продоти“, предатели, гърци, обвинени, че са издали други гърци, как се препъваха надолу по селската уличка, как продължаваха да крещят, че са невинни през овъглените си устни, с ослепели, изгорели очи, телата им — превърнати в клада, която да запечата в съзнанието на всеки очевидец едно ужасно послание за вярност и преданост към народа. Но Йоргос и Еврипид не бяха предали никого, не бяха „продотес“, не заслужаваха да умрат така.

— Нали знаеш какво означава това, Баба̀? Може да има и други скрити гробове.

За кипърските гърци в дългите зимни нощи, когато възрастните жени подклаждаха пламъците на спомена и разказваха истории за старите дни, нямаше спомен, който да изгаря по-дълбоко от спомена за „онези, които вече ги няма“. През 1974 г. гръцките екстремисти в Атина, разочаровани от липсата на напредък в посока „Еносис“, съединение между острова и континенталната част, направиха заговор за сваляне на правителството в Никозия на архиепископ Макариос. Това беше пристъп на лудост, от която Кипър никога нямаше да се възстанови. Пет дни по-късно турците си отмъстиха и нахлувайки в острова, го разделиха и разчупиха етническия пъзел така, че после никога не можа да се преподреди. По това време хиляда и повече гърци изчезнаха безследно, пометени от настъпващата турска армия и от лицето на познатия свят. Подозренията за съдбата им винаги са били източник на неподправен гняв от страна на гърците и на срам за турците — такива неща се случваха при военни действия, нещастия, изолирани примери за варварство, дори грешките на едро, само че кой, по дяволите, обичаше да си го признава след това? Но в търсенето на мир турците бяха признали, разкрили всичко, което знаят за „онези, които вече ги няма“, което след почти четвърт век се беше оказало болезнено малко — няколко разпръснати гроба, стари кости, фрагменти от доклади, избледнели спомени, — но дори и малката светлина, огряла най-тъмния час от историята на този остров, донесе разбирателство и помогна за облекчаване на страданието, беше позволила на семействата да скърбят и да отдадат почит на мъртвите. „Мирология“. Но сега се оказваше, че има още гробове. Изкопани дори още по-рано, от британците.