Майкл Доббс - Последното раздаване

— Не е ваша работа да я разбирате. Иначе какво щяхме да правим всички ние, юристите, как щяхме да кълвем букви за сметка на данъкоплатците?

Той беше срамежлив, но се отпускаше малко по малко; беше неин ред да се засмее.

— Значи сте на държавна заплата в момента, харчите кралския шилинг?

— Всъщност кипърския, ако трябва да сме точни.

— О, значи вие работите по това? — тя остави ветрецът да разроши косата ѝ, напрегната, че може да изглежда… ами, напрегната. — Трудно ли е делото?

— Не прекомерно. Зоните на разногласие са ясни и не чак толкова големи; просто е въпрос на фин баланс. Имаме съдийски панел, който заседава по дванайсет часа на седмица, а през останалото време ходим да… си събираме мислите.

Той вдигна чашата шампанско в красноречив жест на самоирония.

— Значи сте панел? По някаква причина бях останала с впечатлението, че е изцяло британска инициатива.

— Де да беше. Понякога намирам френско-британската дружба от времето на Антантата нито за кой знае каква дружба, нито за кой знае какво „съглашение“.

Предишния ден французинът Роден беше стигнал нови висоти в своята нелогичност и грубост. Но това май беше обичайното му поведение.

— Значи и французите са замесени?

— Да, както и един малайзиец, един египтянин и един сърбин. На теория трябва да създадем толкова жега, че да претопим мечовете в услуга на един по-добър свят, но на практика се оказва, че ръбовете на ралото са не по-малко остри.

— Сигурна съм, че вътре в себе си сте много горд с работата си. Но — простете ми невежеството — тази смесица от националности, и специално присъствието на французин, не прави ли задачата ви малко… по-трудна? Особено в този случай.

— Винаги е така — съгласи се пламенно той. — Но защо „особено“ в този случай?

— Имам предвид с петрола…

— Петрол? Какъв петрол?

— Не знаете ли? Трябва да знаете. Няма как да не са ви казали.

— Какво да са ми казали? Сеизмичните проучвания не показаха никакъв петрол.

— Но явно има и друг доклад, много секретна търговска тайна, така чух — а може би не ми е работа, — в който се твърди, че островът плава над огромен резервоар с петрол. И че ако отиде при гърците, на французите са им обещани правата за експлоатация — тя изглеждаше объркана. — Това не прави ли решението трудно за един френски съдия?

Ето какво си е наумило копелето… Лицето на Уотлинг помръкна угрижено, докато покрай него великата река Темза и Мортима не спираха своя поток.

— Простете ми. Забравете всичко, което казах. Сигурно е нещо, което съм дочула, а не е трябвало. Нали ме разбирате, аз никога не внимавам много в тези неща и не мога да преценя какво ми е работа да знам и какво не.

Тя звучеше смутено.

— Аз съм една глупава жена, която се натъква на сфери, в които нищо не разбира. Трябва да си гледам бърсането на прах и женските предавания.

— Навярно е нещо, което не би следвало да обсъждаме — съгласи се той, настроението му се вкисна, сякаш някой му беше взел питието. — Работата ми е да боравя с фактите, които са ми поднесени. Безпристрастно. Трябва да се изолирам напълно от външен материал и — простете ми — от клюки.

— Надявам се не съм ви накарала да се почувствате неудобно. Моля ви, кажете, че ще ми простите.

— Разбира се. Вие нямаше как да знаете.

Той говореше мило, но тонът му беше станал подчертано формален, беше се превърнал отново в съдията, взиращ се през реката, в нищото. Мислеше.

Мортима замълча за момент, докато се мъчеше да се овладее, въртейки нервно дългото столче на чашата си. Беше време да завземе нова територия, каквато и да било нова територия, стига да не плава над петрол. Тя го дари с най-любезната си женска усмивка.

— Толкова се радвам, че доведохте и майка си; разбрах, че и двамата сте пили чай с Бънджи.

Той кимна леко.

— Майка ми особено хареса бисквитките. Но не и чая. Каза, че ще донесе от нейния следващия път.

Изведнъж Уотлинг се притесни, парна го една тревога. „Следващия път“. Дали не издаде нещо, което не бива, за бъдещата си титла? Дали съпругата на министър-председателя знае за новогодишния списък с почести? Не, сигурно поканата на терасата е просто начин да го въведат в системата?

— А баща ви?

— Страхувам се, че вече не е сред нас. За мое вечно съжаление никога не съм го познавал, нито пък той мен.

— Колко тъжно — на нея отново ѝ стана неудобно, изчерви се, сякаш не успяваше да намери правилната тема, притесни се колко е непохватна. Пое си дълбоко въздух. — Вижте, всички глупости, които казах за петрола, нали не мислите, че съм намеквала, че това би се отразило на мнението на френския съдия. Аз уважавам французите, те са нация на смелия и независим дух. Не мислите ли така?