Майкл Доббс - Последното раздаване

Той сякаш не я чу, остави вестника настрана, за да прегърне дъщерите си, преди да ги прати по леглата под акомпанимента на обичайния хор от протести. Чак когато Аби и Даяна излязоха от стаята заедно със своите кукли и гальовни думи, той се обърна отново към съпругата си:

— Как? Зависи колко е важно.

— Според това, което казваш — много.

Той разтри ръцете си, като наблюдател как ги беше топлил над лагерния огън в някоя влажна, беззвездна нощ, устните му се движеха сякаш смучеха лулата, която той обичаше толкова много, преди да срещне Клер и да я заобича повече.

— Общителен приятел. Близък колега може би. Нищо електронно или незаконно. Сещаш ли се нещо?

Тя се загледа в него, страхувайки се да признае дори пред себе си за какво се сеща.

— Шофьор. Шофьорите знаят всички тайни. Спокойно можеха да заменят цялото ЦРУ за един шофьор в Кремъл. Ще намеря някой приятелски настроен бизнесмен, който да му предложи шофьор с големи уши и голяма уста.

— Не е незаконно?

— По-скоро случайност.

Тя прехапа долната си устна и направи физиономия сякаш бе опитала лимон.

— Представи си, Йох, само си представи, ей така, теоретично, ако някой бизнесмен, впечатлен от „Клуб Конкорд“, би искал да предложи на Том някакъв жест на подкрепа — малко дарение, организационна услуга, един шофьор и кола, която да замести министерския „Ягуар“, който е загубил…

— Шофьор, който не умее да си държи езика зад зъбите и който е слуга на двама господари.

— Какво би казал, Йох?

— Бих казал, че това значително ще подобри шансовете в полза на г-н Ъркарт. Поне за известно време.

— Как може да се случи това? — попита тихо тя.

Той се вгледа внимателно в нея, опипвайки почвата, хипотезата се превръщаше в решение. Трябваше да бъде сигурен.

— Всъщност доста лесно, бих казал. Но съм сигурен, че заето момиче като теб не би искало да се натоварва с подобни детайли.

— Струва ми се, че си прав.

Той замълча, размишлявайки за новата врата, която се отваряше в живота им.

— Явно не си сменила само работата си.

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че харесваш Том Мейкпийс.

Той знаеше, тя вече нямаше съмнение. В някои моменти ѝ се струваше, че той има огледало към съзнанието ѝ и че няма къде да се скрие от него, дори вътре в себе си.

— Харесвах го. Мисля, че все още е така.

— Но?

— Но… — тя сви рамене, изведнъж се почувства страшно изморена. — Но така е в политиката.

Това сякаш обясняваше всичко. И все пак не оправдаваше нищо.

Евангелос Пасолидес пееше славна песен, докато с дървения чук удряше по късите ивици свинско, превръщайки ги в това, което по-късно вечерта щеше да се превърне в гръцка кухня. Туп-пляс-хрус и още хиляда войници отидоха в подземното царство.

Мария подготвяше масите за вечеря. Беше дошла след поредния дълъг ден в училище само за да го наглежда и да подхранва нарастващото си безпокойство. Настроенията му ставаха все по-капризни, понякога зли, прояви на решителност, последвани от изблици на горчивина, когато изглеждаше, че силите на властта отново бяха застанали на стража пред гроба на неговите братя и го отблъскваха, прикривайки стари следи. С Мария се бяха опитали да разберат повече за неизвестния офицер и точното местоположение на мястото на погребването, но никой орган не показа какъвто и да било интерес към техния случай. Всичко това се беше случило много отдавна и вече нямаше какво да се изкопае, освен проблеми. Така им казваха. Опишете всичко в детайли и ще видим какво може да се направи. Така че Мария започна да пише, но не последва отговор, писмото остана да циркулира през коридорите на властта, докато не падна от изтощение.

През останалото време Пасолидес готвеше, пееше траурните си песни и ставаше все по-кисел.

И вината за това беше нейна. Тя се беше намесила в тихата му скръб, беше му размътила главата и с това бе провокирала надежди, но заедно с тях и мрачни спомени. Тя вече не можеше да се откаже, нито пък той.

Семейство. Привързаност. Окови. Държаха я прикована толкова много години, в разцвета на женствеността ѝ — първо към леглото на умиращата ѝ майка, после към скърбящия ѝ баща. А него един крак почти го беше вкарал в гроба още докато е жив. За доброто и на двама им тя трябваше да намери помощ отнякъде. Помощ от някой, който можеше да пребори изкуствената любезност и оправданията, някой, който можеше да разбере нещо за гробовете на братята му и да разбере дали имаше и още гробове. Но кой?