Майкл Доббс - Последното раздаване

Френска правда. От онзи вид, отсъден за баща му. Докато преглъщаше, Уотлинг се бореше с желанието вътре в себе си да пусне на воля предразсъдъците в собствените си възгледи — но тук нямаше конфликт, реши той, нямаше противоречие, чувството му за принцип беше изцяло в съзвучие с неговия антагонизъм. Френският фанатизъм и личните интереси нямаше да минат за честна игра, не и в съда на Уотлинг. Роден говореше надълго и нашироко за правда, така че щеше да бъде набучен на кола на правдата. Уотлинг щеше да се погрижи за това. В интерес на принципа. И с удоволствие.

Кабинетът на правителството често напомняше на свинарник, в който прасетата бяха сгушени едно до друго, помисли си той. В света на Уестминстър, като по Оруел, имаше една даденост преди всичко, предоставена на Главната свиня — да избира другарите си в свинарника. Много жалко, че оставката на Мейкпийс отне удоволствието от пренареждането на кабинета, придавайки елемент на принудителна необходимост, вместо да се възприеме като знак за едноличната сила на Ъркарт. Мейкпийс беше угоено прасе, той сам бе настоял за това, с прекомерна храна от Брюксел и вече едва ли беше способен да се надигне, да не говорим за гимнастическите пируети, необходими, за да се спечели уважението на народа от британската страна на Ламанша. Беше време за пазара. „Трябва да напомня на останалите за постоянната нужда да останат жилави и гладни“, каза Ъркарт на новия си прессекретар, Грист. „Да им напомня и кой държи кофата с фуража в едната ръка и ножа в другата.“

Грист показа добър старт, а денят беше важен. Предложи министър-председателят да направи една разходка с бързо темпо около езерото в Сейнт Джеймсис парк, за да предостави подходящи кадри на фотографите — смесица от целеустременост и жизненост. Един от операторите даде идея министър-председателят да стисне с две ръце за врата една опитомена гъска: „Просто така, да покажете на обществеността как се прави, г-н Ъркарт“. Той отказа.

До момента, в който се върна на „Даунинг стрийт“, нетърпеливо ято от репортери и кулоарни кореспонденти беше накацало по бариерите, чакайки първата плячка. Скоро щеше да плисне кръв по ботушите им и те се караха помежду си, бореха се за първата хапка, подвиквайки към министър-председателя от другата страна на пътя. Той отговори само с помахване и един искрен поглед, отработен до съвършенство, преди да се обърне към лъскавата черна врата.

— За Англия и свети Георги 32 32 Перифраза от „Хенри V“ на Уилям Шекспир (1599 г.), акт. 3, сц. 1, Св. Георги (Сейнт Джордж) е бил патрон на Англия. — Б.пр. ?

Беше Дики Уидърс. Старият лешояд се пазеше за специалния момент.

Ъркарт се обърна на прага и погледна още веднъж към сцената от другата страна на улицата, като кимна по посока на Дики. Дики знаеше за какво става въпрос.

— И за топлата бира, белите скали и подскачащите прасета — промърмори Ъркарт.

Не каза нищо повече, преди да хлътне вътре. Имаше работа за вършене.

Щеше да бъде дълъг ден. С дълги ножове.

За Джефри Бууза-Пит денят започна по възхитителен начин. Беше на риболов в „Риц“, където използва шампанско и бъркани яйца за стръв, докато тя невинно налапа въдицата. Закуската със Селина винаги беше удоволствие, но атракциите на тялото ѝ бяха по-малки за министъра по транспорта в сравнение с тези на ума ѝ — или, по-точно, на паметта ѝ. Тя беше секретар в кабинета на председателя на партията и беше един от хората с подобна политическа заетост, които Джефри редовно хранеше и ласкаеше. Във всеки един от тези случаи той предпочиташе закуската пред леглото, беше твърде предпазлив, за да спи с жени в наивна възраст, когато на секса може да се гледа като на прелюдия към емоционално обвързване или към инсинуациите на клюкарските колонки, нито едно от които Джефри не можеше да допусне. Споделянето на закуската предлагаше много по-голяма награда, интимен разговор без цигарена пепел и петна от очна спирала по възглавницата, информация без еякулация.

Политическата философия на Бууза-Пит не беше ортодоксална. Той не вярваше например че информацията има собственост, поне не и за човек, който беше достатъчно непредпазлив да я остави да му се изплъзне от устата. И така, Джефри събираше по малко оттук, по малко оттам, не ограбваше нацяло, но рано или късно парчетата се натрупваха — така правеше и като студент. Тогава писа на една еврейска фондация, че като отдаден студент не успява да свърже двата края и че не му достигат 200 паунда, за да си плати таксата за обучението. Че ще работи през нощта, за да си плаща битовите разходи, но първо трябва да предплати таксата на университета. Дали могат да му помогнат? И така, малко по малко, оттук-оттам и капките се бяха превърнали в язовир. Дори да имаше съвест, тя със сигурност не беше от еврейски произход, защото и двамата му родители бяха методисти. Но пък спеше добре в удобно легло.