Майкл Доббс - Последното раздаване

— Става дума за следното — продължи министър-председателят, — и това трябва да остане само между нас двамата, като стари приятели…

При споменаването на думата „приятелство“ някъде в стомаха на Макинтош изяденото мюсли помръдна.

— … министерството планира няколко промени. От следващата седмица. Нещо, че загубите на една компания вече не могат да се прихващат от печалбите на друга. Не претендирам, че го разбирам, а ти?

Макинтош разбираше. Разбираше го толкова добре, че се подпря на стената. Това беше законопроект, който щеше да разбие на пух и прах целия му план. С тези нови правила данъците му щяха да скочат и дори най-глупавият поръчител щеше да осъзнае, че той няма как да си плати заема. Вече беше сключил сделката за закупуването на „Трибюн“, нямаше как да даде заден ход, но при най-малкия намек за промяна в правилата кредиторите му щяха да вдигнат ръце от целия план, щяха да се качат на своите поршета и да отпрашат към ексклузивните си барове, оставяйки го…

— Съсипан. Ще ме съсипете. Ще загубя всичко.

— Така ли? Това би било толкова жалко. Но тези сметкаджии от Министерството на финансите много искат да прокарат тази идея, а кой съм аз, че да споря с тях?

— Ти си скапаният министър-председател!

— Да, така е. Но очевидно не задълго. Бита карта.

— О, Господи!

Раменете на Макинтош потънаха, костюмът, шит по поръчка, увисна като чувал. Той сякаш се стопи. Вдигна очи в търсене на спасение, но всичко, което успя да намери, бяха дългите завеси, които стояха на пост пред високите прозорци на коридора, оцветени в бордо, или в кръв. Неговата кръв. Време беше да преглътне гордостта, думите, самоуважението. Той прочисти гърлото си с мъка.

— Изглежда, редакторите ми са ви преценили погрешно, г-н премиер. Очевидно не сте загубили нито своята проницателност, нито ентусиазма си. Аз ще ги информирам за грешката им веднага. И мисля, че мога да ви уверя, че само редактори, които ценят високо вашите много и разнообразни таланти, ще работят за който и да било от моите вестници.

Сякаш цяла вечност Ъркарт не проговори, докато Макинтош стоеше със затаен дъх. Устните на премиера бяха затворени, изтънели като сбръчканата човка на костенурка, а очите му бяха озарени от злобата на влечуго, като че искаше физически да го нарани, и Макинтош усещаше това. Беше като в детски кошмар; вкусваше собствения си страх.

— Хубаво — най-после устните помръднаха. — Вярвам, че ще намериш изхода.

Ъркарт вече беше обърнал гръб и беше на няколко стъпки от унилия Макинтош, когато се обърна за една последна реплика и сега чертите му се разтеглиха в отработена усмивка.

— Между другото, Джаспър. Разбираш, нали? Всичко това. Просто бизнес. Нищо лично.

И се обърна.

Беше мъжка вечер. Шумна, буйна, светска, едва ли много дипломатическа и със сигурност не много духовна. Кой би очаквал да намери там Негово Преосвещенство епископа на Марион заедно с върховния комисар на Кралство Великобритания и Северна Ирландия. Но кипърският епископ беше от новата порода духовници, които търсеха канона само в религията си.

— Добре дошъл, комисарю, най-върховен сред върховните — епископът, облечен в черно расо, разпери ръце за поздрав и се засмя.

Когато влезе британският дипломат Хю Мартин, трима от четиримата мъже, които бяха седнали до епископа, станаха и се преместиха леко встрани. Четвъртият, който беше толкова широк, колкото епископът беше висок, бе представен като брат му Димитри.

— Радвам се, че успяхте да дойдете и да се насладите на това, което с Божията благодат ще бъде нощ на велика победа за моя отбор — продължи епископът, докато две момичета безмълвно и с широки усмивки им поднесоха таблички с вино и хапки.

— Вашият отбор ли, ваша светлост? — попита небрежно Мартин.

— Точно така — отговори съвсем сериозно епископът. — Аз притежавам отбора. От името на епископството, разбира се. Подходящ начин да въздадем Божията слава на масите, не мислите ли?

Като по команда хилядите ревностни футболни привърженици, натъпкани на стадион „Макариос“ в Никозия, избухнаха в боен вик на наслада, докато двадесет и двамата играчи се подреждаха на терена. Финалът за Купата на Кипър беше на път да започне.

В ъгъла на частната ложа, високо горе на стадиона, изчурулика мобилен телефон и един от костюмираните асистенти започна да мърмори нещо в слушалката. Мартин разгледа сценката отново. Той беше отскоро на служба в кипърската столица, но вече беше чувал за странностите на Теофилос, който беше само на четиридесет, но контролираше цяла империя, която обхващаше не само сърцата и душите, но и джобовете на хората — вестник, два хотела, няколко редактори, няколко политици, и лозе, което се водеше за най-доброто на острова. Но Мартин не беше чувал за футболния отбор. Очевидно имаше още какво да научи за този образован в „Харвард“ духовник.