Майкл Доббс - Последното раздаване

— Скъпи ми, г-н Мартин. Бог е вдъхновение. Но от време на време малко допълнителна мотивация помага на Неговото дело.

— Искрено се надявам, ваша светлост, че никога няма да ми се налага да направя нещо, което да попречи на делото.

— С вас ще бъдем най-добри приятели — изкиска се той. Една от младите жени допълни чашите им; беше наистина много хубава. Теофилос вдигна чаша.

— Опустошение за враговете на Бог и на Кипър.

И двамата отпиха големи глътки.

— Което ми напомня, г-н Мартин. Има един дребен въпрос, който искам да обсъдя с вас…

— Има и един друг дребен въпрос, който искам да обсъдя с теб, Макс.

Максуел Стенбрук искрено обичаше този човек. Франсис Ъркарт стоеше в рамката на прозореца на залата на правителството, взирайки се навън като адмирал на велика армада на път да отплава. Стенбрук бе пристигнал преди по-малко от двадесет минути в офиса си в Министерството на земеделието, рибарството и храните, за да бъде уведомен от развълнуваната си секретарка, че го викат незабавно на „Даунинг стрийт“.

— Какво ще е, Соня?

— Не знам, г-н министър, наистина не знам.

Стенбрук беше твърдо ангажиран с твърдението, че правителството е всъщност тих заговор на държавните служители, които дърпат всички конци и прибират повечето вълна, и той изпитваше искрена неприязън и недоумение към онези, които твърдяха, че няма или не познават алтернатива. Той беше известен в целия Уайтхол с това, че замеряше — буквално замеряше — служителите си с документи и изявления, придружени с дъжд от недържавнически ругатни. Той беше известен като гангстера в мафията на Министерството на земеделието. Не беше тайна, че много хора в коридорите на властта отчаяно искаха да го застигне възмездие; дали пък не беше дошъл този момент?

Година по-рано му бяха казали, че може да има рак. Той си спомни как тогава влезе в кабинета на лекаря, опитвайки да прикрие своя страх, да спре нервното клатене на коляното си, да сложи смела маска пред лицето на смъртта. Но онова някак си беше по-лесно от това сега; страхът от смъртно заболяване беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита, когато влезе в залата на кабинета. Ъркарт беше вътре, сам. Нямаше да има любезности.

— Наложи се да освободя Анита — започна министър-председателят.

Боже, и той беше в списъка…

— Искам да заемеш мястото ѝ. Министър на околната среда. Малко да им покажеш дебелия край на тоягата. Нали знаеш, Макс, търтеите в отдела си въобразяват, че са новата морална полицията. Куче пазач на околната среда тук, инспекторат по замърсяването там. И какъв е смисълът? Накараха учениците да сънуват кошмари за глобалното затопляне и веднага след това трябваше да пращаме армията да спасява премръзнали пенсионери от снега. После поискаха един милиард лири за борба със сушата, четиринадесет дни — четиринадесет дни! — преди Северен Уелс и целият сезон по крикет да потънат в наводнения. Въздушни кули, нищо друго, само това им идва на ума по време на тия дълги обеди в Брюксел. Измислят си един на други работа, за да се държат на власт. Оправи се с тази пасмина заради мен. Ще можеш ли, Макс?

— С удоволствие, Франсис.

— Особено по един конкретен въпрос. Тази директива „Свеж въздух“, сещаш ли се? Брюксел иска британските заводи да миришат на френски бордей. Ужасна глупост, няма да го позволя.

— Но аз си мислех, че директивата вече е одобрена.

— Да, така е. И тя ще е надписът на надгробния камък на Анита. На нея не ѝ хареса, ама никак не ѝ хареса, че трябваше да си тръгне; подозирам, че ще се наложи да си пазя гърба от куки за плетене. Но както и да е, това е европейска политика, но местните правителства отговарят за привеждането ѝ в изпълнение.

— На хигиенисти ли ни обърнаха? Няма да ходим по заводите да душим въздуха.

— Именно. Виж сега. Върлува твърде много безпризорна критика, че не сме добри европейци и можеш да си представиш колко ме разстройва това. Искам да се уверя, че ще бъдат въведени педантични мерки за надзор. Предлагам веднъж в годината, и то януари. И ако може да е по време на виелица, още по-добре.

— В най-голямата виелица.

— Макс, далеч ще стигнеш.

— Със сигурност ще направя всичко по силите си.

Ъркарт се засмя добродушно, докато преценяваше дали току-що е забелязал потенциален съперник. Щеше да го наблюдава, както ги наблюдаваше всичките. Той стана от стола и отиде до прозореца, откъдето се виждаха дърветата на Сейнт Джеймсис парк.

— Има и още един дребен въпрос, Макс. Но малко по-особен. Едно от първите неща, които ще искат да подпишеш, е разрешително за издигането на статуя на любимата ни Маргарет. Точно ей там, отсреща — той посочи към парка. — Средствата са събрани, скулпторът е избран, готови са да започнат.