Майкл Доббс - Последното раздаване

— Но това е нелепо — гласът на епископа заскърца от раздразнение. — Като отида при онова упорито магаре, нашия президент, той ми казва първо да се разбера с вас, британците. И с природозащитниците. Излиза, че британската армия се е овъргаляла в леглото с проклетите „зелени“, докато бедните ни селяни гладуват.

Той завъртя рязко глава към него, като нежелан нощен посетител на перваза на прозореца в спалнята. Синият емайл на тежкия кръст, който висеше на врата му, проблесна злокобно; очите му — също.

— Не подценявайте колко важно е това за мен, г-н Мартин.

— Искрено съжалявам. Британското правителство не може да се замеси в частен диспут в Кипър.

— Но вие сте замесени! — Теофилос се тръшна гневно в стола си, а второто полувреме започваше. — Имате две военни бази на острова ни, имате право на въздушен и наземен коридор и изстрелвате ракетите и куршумите си по него. Единственият път, когато решавате да не се намесите, е когато най-много имаме нужда от вас. Като по времето на турската инвазия.

Разговорът замря, докато епископът се опитваше да си възвърне доброто настроение, а момичетата наляха още вино. Мартин отказа; отбеляза си наум никога повече да не пие в присъствието на Теофилос, човек, чието внимание изискваше цялата му съобразителност. Когато кипърецът заговори отново, тонът му бе овладян, но съдържаше не по-малко плам.

— Много кипърци смятат за недопустимо вие, британците, да продължавате да имате военно присъствие на наша почва.

— Двете военни бази са суверенна британска почва, не кипърска. Това е ясно упоменато в договора за създаване на държавата.

— Почвата е кипърска, напоена с кръвта на кипърци от векове, а договорът е несправедлив и неравноправен, наложен ни от британските колонизатори в замяна за нашата независимост. Съветвам ви, г-н Мартин, да не основавате аргументите си на този договор, защото обикновените кипърци нито ще ви разберат, нито ще одобрят. Ако ги накарате да се замислят по тези въпроси, ще си поискат всичко обратно. Може да се окажете без стрелбища, без бази, без нищо.

Предупреждението беше изказано с маниера на уморен професор, който изнася лекция на глуповат студент, тонът не оставяше място за спор, не търпеше отговор. Изглежда, нямаше какво повече да се обсъжда, тишината се настани неловко между тях, докато взаимният им дискомфорт не бе изместен настрана от вик на радост, обхванал трибуните наоколо. Евривиад вкара.

— Току-що загубихте един мерцедес.

— А вие, г-н Мартин, може би току-що загубихте приятелството на кипърския народ.

— Кой е?

— Приятел.

— В дни като този няма много приятели наоколо.

— Бройте ме за един.

Задната врата на ресторант „Л’Амикос“, скътан зад „Смит скуеър“, се плъзна и се отвори, за да разкрие грамадната фигура на Хари Мендип. Той беше чул, че Анита Бърк и Сол Уилкинсън ще обядват тайно, споделяйки мъката и гнева от уволнението си, далеч от шушукането и погледите на някое по-публично място. Мендип знаеше как се чувстват; той беше една от жертвите миналия път.

— Седни да хапнеш с нас, Хари.

— Апетитът ми не е за храна.

— Тогава за какво?

— За действие.

— Отмъщение?

— Може и така да се нарече.

Разля се трета чаша вино, поръча се още една бутилка.

— Всичко опира до Ъркарт. Дяволите да го вземат.

— Малкият Цезар.

— Той се държи като принц, а не като премиер.

— А ние се покланяме и коленичим като поданици.

— Окаяници.

— И какво в крайна сметка, освен безмилостност го издигна толкова високо?

— А какво, освен безмилостност ще го свали?

Те млъкнаха, докато сервитьорът събираше няколко чинии.

— Станал е толкова самодоволен, че краката му едва докосват земята.

— Но когато я докосват, земята е напоена с кръв. Хлъзгаво е. Той е уязвим.

— Твърде много минаха под ножа през годините.

Анита Бърк напълни отново чашите.

— За едно и също ли говорим?

Другите двама кимнаха.

— Тогава кой ще поведе това начинание?

— Какво ще кажете за Йорк? Той става за коварство и държавна измяна.

— Добра комбинация от лоши качества.

— Но няма хармония в душата му. Няма с какво да привлече погледите и да спечели сърцата на останалите.

— Тогава Пенторп.

— С тези плашливи очички като на пор някой ще реши, че е доброволец за гилотината. Не мисля.

— Ти, Анита.

Тя поклати глава.

— Не, това не е за мен. Острите думи, идващи от устата на жена, винаги се възприемат като хормонален изблик. А и във всеки случай никой няма да забрави, че са еврейски хормони. Както и да е, не съм толкова повратлива и умела, че да поведа танца.