Майкл Доббс - Последното раздаване

— Значи остава само един.

Всички знаеха името му.

— Мейкпийс.

— Той е труден за убеждаване.

— Още по-добре, веднъж като го убедим.

— Да отправи предизвикателство за лидерството?

— Какъв е смисълът? Ъркарт е напълнил партийната машина с пионки с продадени души.

— Тогава, щом не можем да махнем Ъркарт от партията, трябва да махнем партията от него.

— Което значи?

— Нов лидер и нова партия.

Мендип пое въздух със свистене.

— Това е опасно начинание — каза бавно той.

— И достойно. Поне Мейкпийс ще го направи да изглежда такова.

— По-добре да ме разкъсат като бойно куче, отколкото да чакам да ме заколят като овца.

Бърк вдигна чаша.

— Тост. Да бъдем господари на собствената си съдба.

— Чак до вратите на ада.

Когато Бууза-Пит изхвръкна от залата на правителството в мъгла от въодушевление, едва не се блъсна в топчестата фигура на Болингброук, който се възхищаваше на белия мраморен бюст на Уилям Пит в нишата на стената.

— Той е бил прав, не мислиш ли? — попита Болингброук с вдигнати с възхищение очи.

Северняшкият акцент разтегляше гласните сякаш дъвчеше огромно парче черен петмез.

Бууза-Пит се опита да коригира профила си, за да съвпада с този на министър-председателя от осемнадесети век, чудейки се какво, за бога, дрънка този.

— Министър-председател по времето на Трафалгар, нали знаеш. Когато разсипал флотата на Наполеон. Чух някакви глупости, че ти бил роднина. Не е вярно, нали?

Изправен пред толкова директен въпрос, Бууза-Пит почувства неохота да излъже. Той само сви рамене неопределено. Дявол да го вземе този идиот, говореше му глупости, докато Джефри само искаше да се похвали с новото си положение и да се махне. Беше свикнал да минава бързо и да оставя другите да му дишат праха.

— Какви бяха точните думи, Джеф, помниш ли?

Той поклати глава, изгубен в лабиринта на мисълта на Болингброук. Предполагаше, че става дума за някакъв тест на семейната му история.

— „Англия бе спасена от нейните усилия, а Европа от нейния пример.“ Това беше казал. Това са били думите на Пит. Така де, не е лошо мото и за ден-днешен. Знаеш ли, жабарите никога не се променят. Ще трябва да го запомня. Сега, като съм външен министър.

Той хвърли новината в скута на Бууза-Пит толкова безцеремонно, че последният остана като ударен с мокър парцал.

— Ти… си външен министър? — изписука Бууза-Пит. — Артър, толкова се радвам за теб. Трябва да дойдеш с мен да си разделим бутилка шампанско.

— Не понасям тая лигня. Аз обичам бира.

В Бууза-Пит се прокрадна усещането, че нещо го занасят.

— На мен ми дадоха Министерството на вътрешните работи — отвърна вяло той, обезсърчен от перспективата да споделя заглавията на вестниците с Болингброук.

— Да, знам — отговори новият външен министър, упражнявайки един от онези погледи, които трябваше да покажат на французите пълната сила на презрението му, без да е казал и една недипломатична дума. — Тръгвам. Трябва да ходя да се оправям с тъпите бонапартисти.

Той се завъртя безцеремонно.

— Здрасти, коте — весело поздрави приближаващата фигура и изчезна.

Клер се появи, а може би си беше там през цялото време, Джефри не беше сигурен.

— Поздравления, г-н министър на вътрешните работи.

Божичко, всички ли бяха разбрали преди него?

— Но нека ти дам един съвет — продължи тя. — Вратовръзката.

— Харесва ли ти? — каза той, прокарвайки пръсти през яркия копринен мотив. — От Австралия е. Аборигенски символ на потентност, така ми казаха.

— Просто е малко… — тя потърси подходящия термин — твърде смела.

— Какво ѝ има на вратовръзката ми? — попита той, заемайки защитна позиция.

— Помни, Джефри, работата на министъра на вътрешните работи е да споделя несгодите и да обяснява разочарованията. Защо полицаите ни вдигат колите, вместо да гонят футболните хулигани, такива работи. Не се очаква от теб да изглеждаш сякаш се наслаждаваш на работата.

Тя се усмихна дяволито и тръгна към вратата на залата на кабинета.

Ужас, всички ли се бяха наговорили да му попречат да вкуси удоволствието от момента?

— Това не е единствената работа на вътрешния министър — контрира той. — Франсис и аз имаме планове.

Тонът му намекваше за приятелска конспирация и големи тайни, за съюз, на който никой не би посмял да се присмее. И той с радост установи, че тя се спря на място.

Обърна се и го погледна.

— Ако ще прецаквате електората, поне имай малко акъл да не ходиш с вратовръзка, която рекламира този факт.