Майкл Доббс - Последното раздаване

Той постави слушалката обратно, без да каже и дума, чу я как хлътва с приятен, мек звук на мястото си. Тъмните стъкла и тежката шумоизолация на лимузината го обвиваха в пашкул и оставяха далеч хаоса на улицата отвъд. Това беше затворен свят, свят на привилегии и сигурност, защитен от външно влияние. С изключение на телефона. И посланията, които носеше.

Той беше човек, който се контролира, емоционално изсушен, с апетит, запазен само за едно нещо. Петрол. Млякото на Земята. По-ценно за него от собствената му кръв. С ярост, тиха като двигателя на свободна предавка, и юмрук, свит като чук, той започна да удря облегалката от естествена кожа, без да обръща внимание на болката, докато тя се счупи.

Тя се завъртя настрани и когато чаршафът се плъзна по контурите на тялото ѝ, той усети как нещо отново се надига вътре в него. Преди да срещне Мария, не беше съвсем сигурен къде бяха слабините му, сега сякаш бяха навсякъде, вибриращи с извънредна енергия всеки път, когато разкопчаваше дрехите ѝ. В Мария беше намерил идеален партньор, жена с естествено любопитство и остроумие, която не се страхуваше да признае недостатъците на своя опит и нямаше търпение да ги преодолее. Те бяха изследователи, навлезли в нови територии, и се наслаждаваха на радостта от откритията.

Изненада се, че не усещаше никаква вина, защото сега вече знаеше, че бракът му е приключил. Това беше форма без съдържание, съпругата му беше отсъстващият владетел на неговата лоялност, къщата му вече не беше дом и това не му беше достатъчно. Беше се опитал да запълни празнотата в живота си с много неща — амбиция, признание, нови начинания, постижения, — но нищо нямаше да има значение, докато беше сам. Присъствието на Мария Пасолидес в неговия свят — и в леглото му — го накара да осъзнае това.

Тя се подпря на възглавницата, докато той гледаше като вцепенен как едно мънисто от влага се стичаше от врата към гънките на маслинената кожа между гърдите ѝ.

— За какво си мислиш, бледолики? — попита тя, развеселена.

С върха на пръста си той проследи пътя на капката, която изведнъж се беше търкулнала към пъпа ѝ.

— Мисля си какво мога да направя за теб.

Очите ѝ се затвориха, когато пръстът му бавно се спусна надолу от пъпа ѝ, дишането ѝ се учести.

— Боже, с какво си закусвал тази сутрин? — изстена тя.

Кръвта ѝ закипя отново, тялото ѝ отчаяно искаше да навакса за всичкото това изгубено време.

С неохота пръстът му се отклони, мина към външната страна на бедрата и после изчезна.

— Не това — промърмори той. — Ти дойде при мен за помощ. За гробовете.

— Да, така е — каза тя. — Но защо се разбързахме изведнъж?

Тя потърси ръката му, но той се обърна по гръб, за да даде и на двама им малко пространство.

— Нямаме много време — продължи той. — Ако не получим отговор в рамките на следващите осем седмици, преди да се подпише мирното споразумение, никога няма да успеем. След това никой няма да се интересува от това, не и в тази държава. Нещо друго ще е по новините. Ще кажат, че са си свършили работата, ще си измият ръцете. Кипър отново ще се превърне в един далечен остров, където може да искаш да отидеш на почивка някой ден в търсене на младо вино и стари руини. Но нищо повече. Трябва да стане сега, иначе никога няма да открием отговора.

— И какво ще правим?

— Ще вдигнем малко врява. Ще натиснем тук-там. Ще разбудим стари спомени.

Инстинктивно, докато обмисляше думите му, тя дръпна чаршафа до шията си. През последните няколко дни беше склонна да забрави причината, поради която първоначално бе потърсила помощта му, разсеяна от откритието колко разнообразни се бяха оказали качествата му. Първия път се любиха на кухненския стол и в своята емоция тя бе откъснала подлакътниците. След като спряха да се смеят, тя предложи да го занесе на ремонт, но след това промени решението си, защото знаеше, че никога няма да бъде в състояние да запази самообладание, когато някой неизбежно я попита как се е случило. Някак си беше убедена, че всеки би познал, просто от начина, по който тя се усмихва. Така те избутаха парчетата в ъгъла и опитаха на другия кухненски стол, на канапето в кабинета му, където влажната ѝ кожа залепна за кожената облицовка и направи чудесен звук, като се отлепи. Покани я в леглото си — леглото на жена му — чак когато изглеждаше, че има нещо повече от плътско привличане в желанието му да я види. Той не ѝ беше предложил помощта си в замяна за секс, нито пък тя бе предложила секс в замяна за неговата помощ, но отделните им мотиви ставаха все по-преплетени и объркани до такава степен, че тя трябваше да си припомни първоначалната цел, с която бе почукала на вратата му. Тя усети пристъп на чувство за вина, но оргазмите можеха да бъдат нещо толкова разсейващо. И толкова хубаво.