Майкл Доббс - Последното раздаване

И така благодарната нация получи възможност да стане свидетел как Франсис Ъркарт изразява радостта си от обръщането на затворените умове в отворени ръце на приятелството, приемайки поздравленията от други държавници. Формално покани лидерите на двете кипърски републики да летят до Лондон след осем седмици за подписването на окончателното мирно споразумение — като по този начин си осигури поредния медиен гуляй и си гарантира победа в една арена, където никой друг британски политик не бе успял дори да влезе.

Франсис Ъркарт. Лицето на мира.

В една малка стая с тапети на цветя на последния етаж на „Даунинг стрийт“ №10, в източния край на жилищните помещения, които бяха толкова малки, така неподобаващи за глава на голямо западно правителство и толкова английски в своята непретенциозност, Мортима Ъркарт седеше пред бюрото, което някога бе принадлежало на баба ѝ. Тя избута настрана писмата, на които отговаряше досега, извади малък ключ и отвори чекмеджето, откъдето извади личния си адресник. Пръстите ѝ леко потрепериха с чувство на очакване, както в дните, когато яздеше след хрътките по следите на голям елен. Една вътрешна борба между вълнение, страх и… гузна съвест? Ръката ѝ се протегна, но не към камшика или юздите, а към телефона, който бе инсталиран преди много години, когато те за първи път се бяха преместили там. Телефонът, който не минаваше през централата. Нейният телефон, за нейните собствени цели. Дивечът беше притиснат в ъгъла, имаше добри новини, които искаше да сподели. Но не с прекалено много хора.

— Много съжалявам, г-н президент, че климатичната инсталация пак не работи.

Възел от тревоги се беше усукал около врата на асистента, който бе плувнал в пот след спора с отговорния инженер, в когото си бяха разменили обилно количество ругатни и летяща слюнка. Но без пряк ефект, температурата все още бързо нарастваше и достигаше 30 градуса. Двата вентилатора, които беше сложил в ъглите на стаята, изглежда, нямаха кой знае какво въздействие върху тежкия въздух на Никозия, който миришеше и имаше вкус, като да е бил вдишван много пъти преди.

Нурес, мъж със силни страсти и непредвидим нрав, сякаш не се сърдеше особено. Той беше свалил сакото и вратовръзката и отпиваше сладък ментов чай, докато бършеше олисяващото си чело с голяма червена носна кърпичка. Беше се навел над една карта и ликуваше.

— Скоро ще имаме нова климатизация. Всички ще имат. И нови пътища. И училища. И къщи. Даже ново летище. Няма да сме вече аутсайдери — тъмните му очи блестяха с надежда. — Нов старт.

— Има много, за което да сме благодарни — каза сухо помощникът, опитвайки се да използва този неочакван прилив на добро настроение.

— И добри приятели — отговори Нурес. — На които дължим повече от благодарност.

Теофилос свали кърпата от врата си и с нетърпеливо махване на ръката отпрати бръснаря.

— Какъв ти е проблемът? — тросна се Димитри, когато вратата се затвори.

Той седеше пред монитора върху богато орнаментираното махагоново бюро на епископа. Дебелите му пръсти тракаха по клавиатурата. Екранът оживя.

— Пазарът се движи нагоре, харесват му всичките тези приказки за мир. И швейцарските лихви се повишиха миналия ден. Това е една добра седмица за нас.

— Политическият капитал, това трябва да следим, братчето ми — отговори Теофилос, чешейки корените на новоподстриганата си брада. — Ако искаме да се отървем от този глупак, президента, ни трябва малко хаос. Този мир в ръцете му трябва да ни радва точно колкото епидемия от холера.

Той погледна часовника си. Телевизионното интервю беше след десет минути. Смени ролекса с обикновен часовник с кожена каишка, нахлузи черното расо, окачайки тежкото разпятие на врата си, и отново се превърна в скромния Божи служител.

— И какво ще правим?

— Ще се молим. На Господ в небесата и на всеки друг бог, който намерим. Ще коленичим. Ще се държим смирено. И ще се надяваме да се окаже, че за пореден път турците се опитват да ни прецакат.

Телефонът издрънча. От задната седалка на лимузината „Ситроен“, която беше заседнала в задръстените улици на Париж, бизнесменът се протегна, за да вдигне и се заслуша внимателно. Той не каза нищо, вниманието му бе изцяло фокусирано върху съобщението и последиците от него, които бяха ясни. Четвърт милион долара, които беше дал — как му беше името на онзи турски мухльо, вече не помнеше — бяха хвърлени на вятъра, изгубени на хазарт. Рискът се беше оказал неоправдан. И го заболя. Дори и в петролния бизнес четвърт милион безотчетни долара щяха да оставят сериозна дупка в сметката с представителните разходи. И все пак това беше по-малката беда, защото изглеждаше сигурно, че е на път да загуби повече, много повече. Милиарди долари от загубени възможности. Море от петрол. И кладенци, които, изглежда, никога нямаше да бъдат негови.