Ли Чайлд - По-добре мъртви

……

Следващия час прекарах в Заседателна зала 1 в компанията на двама въоръжени мъже. През това време никой от тях не каза нито дума, което ме устройваше чудесно. Седях на същия стол, както и преди. Приведен леко напред. Подпрял глава на дланите си. Слушах музиката, която звучеше в главата ми. Започнах с няколко парчета на Меджик Слим и продължих с Шон Холт.

Не помръднах от мястото си, докато в стаята не влезе Лейн. Той застана начело на масата и постави върху нея малка кутия. Черна. Прашна. От единия ѝ край висяха разноцветни жици.

– Господин Ричър, дължим ти благодарности. И извинение. Днес беше лош ден за тероризма благодарение на теб. – Той посочи кутията. – Открихме това в камиона. Устройство, което излъчва и приема сигнали и е настроено спрямо транспондера в димната бомба. Ако то бе получило съответния сигнал, от "Редстоун" нямаше да остане нищо. Щяхме да загинем не само ние, от ЦАТВУ, но и още хиляда души.

Не казах нищо.

– Имам един въпрос – продължи Лейн и седна. – Как се досетихте?

Ключът към загадката бе предупреждението на Майкъл. В комбинация с отчаяното поведение на Дендонкър. Но не исках да говоря за тези неща. Това само щеше да повдигне нови въпроси. И то такива, на които предпочитах да не отговарям. Затова казах:

– Нищо особено. Щастливо хрумване.

– Какъв ли е мотивът? Дали Халил не е искал да унищожи улики, които съхраняваме тук?

– Да, мотивът определено е унищожаването им, но не мисля, че зад това стои Халил.

Не разполагах с доказателства за подобно твърдение. Само с подозрение. Което означаваше, че отново ще отложа пътуването до Западното крайбрежие.

– Той няма да дойде – заяви Фентън. Отново.

Тя изрече тези думи за пръв път, когато ме посрещна на малкото летище, разположено на един час път от Лос Гемелос.

Повтори ги, след като се настани зад волана на кадилака на доктор Холиър.

Потрети ги, докато огромната кола се поклащаше като лодка по дългите прави участъци на шосето, което водеше към града.

Изрече ги отново, докато паркираше пред къщата.

Изрече ги, докато крачеше в тунела.

Изрече ги, докато проверяваше дали парите и наркотиците са още там.

Изрече ги, когато потвърдихме, че последната димна бомба е изнесена от работилницата на Майкъл.

Изрече ги, когато седнахме на земята и се облегнахме на стената на физкултурния салон на старото училище.

И всеки път отговарях по един и същ начин.

– Ще дойде.

– Откъде знаеш?

– Ще дойде, защото няма избор. Планът му се провали. Това означава, че не може да остане в Съединените щати. Не може да се върне в Бейрут. Издирват го по цял свят. Налага се да мине в нелегалност. До края на живота си. А за целта се нуждае от всеки цент, до който успее да се докопа. От всяка по-значима ценност, която може да продаде.

– Ами ако федералните агенти са го спипали вече? Все пак той се опита да взриви ЦАТВУ. Бюрото ще иска да го хване на всяка цена.

– Разбира се, че Бюрото ще иска да го залови. Но федералните не знаят къде да го търсят.

– Не им ли каза?

Замълчах.

– Чудесно! Браво на теб! Ами ако федералните го открият сами? Или ако предположенията ти се окажат грешни? Ако планът му не се е провалил?

– Тогава няма да дойде.

Фентън ме смушка в ребрата, след което двамата се разположихме по-удобно и зачакахме.

……

Наближаваше седем вечерта. Бяха изминали дванайсет часа, откакто телефонът ме бе събудил. И шест часа, откакто се бях качил в камиона бомба. Слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Лъчите му озаряваха в оранжево или розово всичко, до което се докосваха. Гледката бе великолепна. Ако можехме да ѝ се насладим само веднъж на сто години, тълпи от хора щяха да се стичат тук, за да не я пропуснат. След което дълго щяха да обсъждат видяното. Цветовете се променяха всяка минута. Сенките се издължаваха и се местеха. Небето смени цвета си за последен път и започна да посивява. Появиха се две ярки светлини. Разположени ниско над земята. Те заподскачаха в далечината. Но ставаха все по-големи. Приближаваха.

Фарове.

Двамата с Фентън влязохме в трапезарията. Оставихме вратите съвсем леко отворени. И надзърнахме през тях. Изминаха пет минути. Десет. Тогава високите прозорци грейнаха като гигантски огледала. След което отново потъмняха. Външната врата се отвори. Влезе Мансур. Дендонкър го следваше по петите. Те тръгнаха право към алуминиевите контейнери. Онези, които бяха пълни с пари и хапчета.