Ли Чайлд - По-добре мъртви

Фентън излезе първа от прикритието ни. В ръцете си държеше едно от пленените узита. Тя го насочи към гърдите на Дендонкър.

– Ти! Иди до стената! Вдигни ръце!

Дендонкър не се поколеба. Той беше умен човек и направи точно каквото се искаше от него.

Пристъпих към Мансур. Той се ухили, протегна ръка и ме подкани да се приближа още.

– Не е нужно да го правиш – казах му аз. – Знаеш, че ще изгубиш. Изчакай в колата. Шефът ти ще дойде, когато приключим разговора. Стига да е в състояние да върви сам.

Мансур протегна двете си ръце високо над главата, след което ги свали бавно, описвайки широк кръг. Пръстите му сочеха напред, сякаш следваше странен ритуал от бойно изкуство. Нищо чудно движенията му да символизираха нещо. Или пък целта им бе да ме впечатлят. Или сплашат. Каквото и да означаваха те, реших, че няма смисъл да го чакам да завърши, втурнах се напред и го изритах в дясното коляно. Злобно. Достатъчно силно, за да счупя капачката на повечето хора. Той изсумтя и замахна към главата ми. Наведох се под крошето му и стоварих юмрук в единия му бъбрек. Другият ми юмрук се насочи към брадичката му. Вложих всичките си сили в този удар. Дори се надигнах на пръсти в точния момент. Ако срещу себе си имах нормален противник, двубоят щеше да приключи. И това наистина за малко да стане. Мансур се олюля на пети. Вратът му изпука, извит силно назад. Той започна да пада. Ако се беше стоварил на земята, с него щеше да бъде свършено. Нямаше да му позволя да се изправи отново. Но стената го спаси. По-точно, шведската стена, монтирана във физкултурния салон. Гърбът на Мансур се стовари върху средата на участък от нея с размери три на два метра. А той бе достатъчно еластичен. Напречните греди омекотиха удара. Позволиха на врага ми да остане на крака. Той залитна напред. Напречните греди се измъкнаха от гнездата си и застанаха перпендикулярно на стената.

Мансур вдигна ръце в знак на поражение.

– Добре. Ти печелиш. Предавам се.

И пристъпи към мен. Краката едва го държаха. Дишането му бе накъсано. Той направи още една бавна крачка. А после бърза. Ръцете му бяха свити в юмруци. Десният полетя към лицето ми. Отклоних удара и отскочих встрани. Но Мансур точно това чакаше. Вече бе замахнал с лявата си ръка. Видях удара прекалено късно. Извърнах се и той попадна в рамото ми. Имах чувството, че ме е блъснал влак. Мансур замахна с дясната си ръка. Стъпих здраво с опорния си крак. Завъртях се в противоположната посока. Вдигнах ръка. И забих лакът в слепоочието му. Това бе удар, който би разцепил черепа на повечето хора. Мансур отвори уста. Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото. Смених посоката и стоварих юмрук в другото му слепоочие. Противникът ми залитна настрани. Коленете му омекнаха. Този път наистина. Това бе шансът, който очаквах. И нямах намерение да го пропилея. Този път нямаше кой да се намеси. Мансур се олюля назад. С лявата си ръка нанесох три бързи удара в лицето му. Десният ми юмрук се заби в корема му. Мансур се сви. Изправих го с коляно в лицето. Той залитна още по-силно назад. Последвах го и стоварих ръба на дясната си длан в брадичката му. Главата му се удари в стената. Краката му се подгънаха. Той падна на колене. Остана така за миг и преди да падне сам, аз го изритах в главата с левия си крак. Мансур се завъртя и се просна по лице на пода, като разпери ръце и заби нос в основата на шведската стена. Бях сигурен, че с него е свършено. Но човек не бива да приема подобни неща за даденост. Пристъпих към него. И стоварих крак в основата на черепа му. Чух как гръбначните му прешлени изпукват. Да, чух го съвсем ясно.

Дендонкър стоеше вцепенен, вперил поглед в тялото на Мансур. Лицето му бе бяло като платно, лишено от каквато и да било емоция. Фентън продължаваше да го държи на прицел. Пристъпих към него и опипах джобовете на сакото му. Открих малък револвер. Още един NAA-22S. Взех го и го мушнах в колана си.

– Дадох на Мансур възможност да си тръгне – казах аз. – Ще ти направя същото предложение. При едно условие.

– Какво?

– Да ми кажеш истината.

Дендонкър облиза устни.

– Какво те интересува?

– Откъде намери транспондера с отпечатъка на Надир Халил?

– Нямам нищо общо с това. Майкъл и Халил ме изиграха. Оказа се, че двамата са работили заедно зад гърба ми. Вързах се на онази история на Майкъл за протеста с дима в цветовете на националното знаме. Нямах представа какво са замислили.

Фентън размърда узито.

– Да го застрелям ли?