Джонатан Мур - Отровителят

Уил избарабани с пръсти по плота на бара.

— Снощи. Момиче. Рокля от нямото кино. Трябва да си по-конкретен — отговори той. — Снощи тук минаха петстотин души. Много от тях момичета. В рокли.

— Тя влезе и излезе. Тогава тук бяхме само трима. Точно преди да ми кажеш името си.

Барманът само го погледна и поклати глава.

Кейлъб разбра. Имаше порезни рани на пръстите и челото с две доста неправдоподобни обяснения за тях. Ако Уил не искаше да му каже нищо за някого от другите си клиенти, това беше просто проява на здрав разум. Реши да не се задълбочава.

— Тогава да те попитам друго — каза Кейлъб. — Абсентът. Законен ли е днес?

Уил се отпусна и отиде в другия край на бара. Върна се с по една тъмнозелена бутилка в двете си ръце.

— Промениха закона преди пет-шест години.

— Този истински ли е? Същият, какъвто са пили Ван Гог и Тулуз Лотрек?

— Истински е, от Франция. Прави се от пелин.

— Имаш ли Berthe de Joux ?

Уил го гледа цяла секунда, преди да му отговори.

— Не са много хората, които питат за него.

Кейлъб избута чинията си и подпря лакти на нейното място.

— Вярвам ти.

— И ще го искаш „по френски“, предполагам. Означава с бучка захар…

— И ледена вода — довърши Кейлъб вместо него. — В алкохола има разтворени етерични масла, а захарта и студената вода ги утаяват в разтвора… което го размътва, нали?

— Химик ли си?

— Донякъде.

— Когато стане мътен след добавянето на студената вода, французите го наричат louche .

— Какво означава това?

Уил сви рамене. Взе двете бутилки и ги остави встрани, после се върна с Berthe de Joux и останалите аксесоари на абсентовия коктейл. Наля в чашата унция абсент и сложи върху нея лъжичка с прорези. Постави в лъжичката бучка захар и подаде на Кейлъб каничката.

Кейлъб започна да налива капка по капка, а Уил стоеше и наблюдаваше.

— La fée verte — каза той, когато питието започна да променя цвета си.

— Какво значи това? — поинтересува се Кейлъб. — Това… verte , което току-що каза.

— Зелената фея — обясни Уил и взе каничката. — Така са го наричали… онези момчета. Ван Гог и приятелите му.

— А… халюцинациите… те не са ли само мит?

— Ти си химикът — каза Уил. — Приятно пиене.

Кейлъб поднесе чашата под носа си и вдъхна изпаренията. Затвори очи и си я представи без затруднение. Начинът, по който бе докоснала тила му, когато бе прошепнала благодарността си, хладната ѝ почти безтелесна ръка. Ароматът на беладона, който идваше от нея. Представи си пръстите ѝ от слонова кост да хващат края на екрана и мускулите ѝ да потрепват, докато се измъква от немия филм и влиза в неговия свят. Вдигна чашата до устните си, изпи абсента на една дълга и бавна глътка, остави чашата и отпусна главата си в ръцете.

В полунощ излезе от хотел „Палас“ и спря загледан в червения неонов надпис: „Къща на щитовете“. Когато буквите примигваха, се разнасяше тихо изпращяване. Поривите на вятъра търкаляха в случайни дъги по средата на улицата празна хартиена чаша. До близкия пожарен кран бе паркиран черен джип. Единствената друга кола в радиус от две преки беше неговата. Не го изненада, че започна да вали.

— Безсмислено е — каза си той.

Тръгна към вратата на бара, но тя се отвори, преди да стигне до нея. Излязоха двама мъже. По-възрастният наместваше сивата си шапка, но застина, когато видя Кейлъб. Вдигна ръка да предупреди другия отзад, който се премести, за да блокира входа.

По-възрастният погледна от стъпалата надолу към Кейлъб.

— Влизате ли?

Имаше сива набола брада и посивели мустаци. Изглеждаше изморен, но не от пиене. Бръкна в палтото си и извади оттам кожен калъф за полицейска значка. Кейлъб видя златната седмолъчка. Беше достатъчно светло, за да различи думите на нея, преди мъжът да я затвори със замах и да я прибере.

— Така смятах… инспекторе.

— Редовен ли сте тук?

— Смятам да стана… може би.

— Бяхте ли тук снощи?

Кейлъб кимна. Детективът се обърна към партньора си.

— Дай ми я, Гарсия.

Другият подаде бял хартиен правоъгълник. Изглежда беше фотография, но Кейлъб не можеше да я разгледа. Детективът я държеше близко до гърдите си, за да я запази суха.

— По кое време бяхте тук?

— От полунощ до след два вероятно. Не съм сигурен.

— Да го направим в колата — обади се Гарсия. — Хайде, вали.

— Добре — съгласи се по-възрастният детектив. — Ще го направим както трябва. Имате ли нещо против да дойдете в колата с нас?

— За какво става дума?