Джонатан Мур - Отровителят

— Просто няколко въпроса.

— За снощи?

— Да говорим в колата, както предложи Гарсия.

— А защо да не си говорим тук?

— Вали — повтори Гарсия.

— Само няколко въпроса. Няма да ви закараме никъде.

— Добре.

Тръгнаха към стария „Събърбан“, като Кейлъб вървеше между двамата. Гарсия пак бръкна в джоба си и извади оттам ключодържател. Натисна бутон и светлините за мъгла на колата примигнаха, когато ключалките на вратите прищракаха. Възрастният детектив отвори задната врата за Кейлъб.

— Преместете се навътре, за да седна до вас.

— Добре.

Плъзна се по седалката, другият се вмъкна след него и затвори вратата. Гарсия седна на мястото на шофьора, затръшна своята врата и посегна, за да запали горното осветление.

— По-добре ли си сега? — попита по-възрастният партньора си.

— Да.

Мъжът до Кейлъб се обърна и му подаде визитка между двата си пръста.

— Инспектор Кенън. Онзи отпред е инспектор Гарсия… израсъл е в Ел Ей и не е свикнал с времето тук.

Кейлъб взе картичката, а Кенън зърна лепенките около пръстите му. Гарсия ги наблюдаваше в обратното огледало и не отмести поглед, когато Кейлъб го забеляза.

— Значи сте влезли в „Къщата на щитовете“ снощи към полунощ и сте си тръгнали може би към два призори. Така ли е?

— Да.

— Какво пихте?

— Джеймисън и гинес. Три пъти… може би.

— Сам ли бяхте, или с група?

— Сам влязох и сам излязох.

— Местен ли сте, или сте тук по работа?

— Оттук съм. Какво е това?

Кенън го игнорира.

— Какво се е случило с челото ви?

— Вижте… нищо особено. Скарахме се с приятелката ми в събота сутринта. Тя избухна и хвърли по мен чаша. Махнах се от дома, за да се охладят страстите, и дойдох в хотел „Палас“ да пренощувам. Ей там… — Той посочи прозореца, но погледът на Кенън остана прикован в лицето му. — Около полунощ прескочих до бара и пих няколко питиета.

— За какво се скарахте?

— За лични неща. Не виждам как би могло да има нещо общо с това.

— Кое да има общо с какво? — попита Кенън. Очилата му с телени рамки се бяха плъзнали надолу по носа му и сега той гледаше Кейлъб над тях.

— Защо не ми кажете?

Той дръпна лостчето на вратата и я открехна, за да не могат да го заключат в колата.

— Затвори вратата — нареди веднага Гарсия.

— Ако искате да я затворя, значи съм под арест. Ако искате само да ме питате нещо, давайте. Но вратата ще остане отворена.

Кенън избута очилата си нагоре.

— Остави го — каза той. — Няма значение. Ако не иска да говори, може да си върви.

— Чудесно — одобри Гарсия. — Нека се мокри навън.

— А ръката? — попита Кенън, отново фиксирайки Кейлъб. — Пак ли тя?

— Ключовете не бяха у мен, затова разбих прозорец. Нищо незаконно. Къщата е моя.

— Ще ни покажете ли някакъв документ за самоличност?

— Разбира се.

Кейлъб се наведе напред, за да бръкне в задния си джоб. Ръката на Кенън изчезна под палтото му, но я извади празна, когато видя портфейла на Кейлъб. Кейлъб извади шофьорската си книжка и я хвърли на седалката между двамата. Кенън я взе, погледна я за момент и я подаде на Гарсия. Гарсия я сложи на клипборд и започна да записва информацията.

— Този адрес актуален ли е? — попита Кенън.

— Да.

— Добра улица. Какво работите, господин Мадокс?

Гарсия спря да пише и вдигна поглед, без да се извръща.

— Завеждам изследователска лаборатория по токсикология към Медицинския център на КУСФ.

В обратното огледало Гарсия стрелна поглед към Кенън, но после се наведе над клипборда си. Моливът му издаваше сухо скърцане.

— Доктор ли сте?

— Не съм лекар. Доктор съм на науките.

— Срещали ли сме се преди? — попита Кенън.

Определено беше възрастен, може би на година-две до пенсия. Сигурно е бил младши патрулен полицай, когато Кейлъб е бил на дванайсет. Сметката беше проста и Кенън явно вече я беше направил, иначе нямаше да попита. Кейлъб усети абсента в кръвта си — топъл и жив. Искаше да го вземе и да се загърне в него, да се скрие от въпроси и отговори, там, където единственото усещане е изгарянето на алкохола и споменът за устните на жената до ухото му.

— Господин Мадокс…?

— Не мисля, че се познаваме — отговори Кейлъб. — Ако сме се срещали, не го помня.

— Вероятно сте прав. Говоря с много хора и след време всички те се смесват пред очите ми.

— Да.

Гарсия протегна ръка назад, за да подаде на Кейлъб книжката му. Той я плъзна в калъфа ѝ, вкара и визитката на Кенън зад нея и напъха портфейла в джоба си.