Джонатан Мур - Отровителят

Когато вдигна поглед, видя, че Кенън му подава правоъгълното парче картон, което Гарсия му бе дал преди малко. Кейлъб го взе и погледна черно-бялата снимка с размери 10x15 сантиметра. Беше увеличение на снимка от шофьорска книжка. Мъж на средна възраст в бяла риза с вратовръзка на светъл фон.

— Познавате ли го?

Кейлъб вдигна снимката по-близо до плафона на тавана.

— Да го познавам…? Не.

— Но сте го виждали.

— Може би снощи, в другия край на бара. Там имаше група мъже. Шест… седем. Двама от тях се извърнаха да ме проверят, когато влязох. Може да е бил един от тях.

— Как да ви проверят? — осведоми се Кенън.

— Ами… чувате врата зад вас да се отваря, обръщате се. Виждате кой е влязъл. Толкова.

— Това притесни ли ви?

Кейлъб поклати отрицателно глава.

— Няма защо, и аз съм го правил.

— Ако видите някой от другите, с които е бил, ще ги разпознаете ли?

— Може би, ако видя снимките им.

— Можете ли да ги опишете?

— Не.

— Разговаряхте ли с него?

Кейлъб пак поклати глава.

Настъпи тишина и всички се заслушаха в ромона на дъжда по ламаринения покрив. След това Кенън почука по прозореца със златната си венчална халка. Гарсия се обърна.

— Запали, ако искаш. Нека малко се стоплим.

Гарсия вкара ключа в запалването и завъртя на стартер. Остави двигателя да поработи за кратко на празен ход и едва след това пусна климатика. Около глезените на Кейлъб полъхна топъл въздух. Все още усещаше вкуса на абсента при всяко издишване. Следващият път , беше казала тя. Като обещание.

— Видяхте ли го да си тръгва?

— Ъ…?

— Пили ли сте тази вечер?

— Вечерях в „Палас“. Значи… да.

— Когато вечеряте, пийвате — констатира Кенън. — Едното върви с другото.

— Не съм казал това.

— Онзи от снимката… Видяхте ли го да си тръгва?

Кейлъб поклати глава.

— Не мисля. Тръгнах си след последната поръчка. Там все още имаше хора. Не знам сред тях ли е бил, или не.

— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте там?

— С бармана. За да му поръчам.

— Само това ли?

— Да.

Лъжата излезе от устата му лесно, без запъване. Не беше разбрал какво точно се бе случило между него и жената в „Къщата на щитовете“, но вече бе решил да не говори за това с никой друг. Особено с полицейски инспектори, които не го бяха информирали каква е причината за въпросите им. По-скоро беше склонен да им разкаже всичко за скарването с Бриджит, отколкото да им опише какво бе чувствал, докато седи до жената и слуша шепота ѝ в ухото си.

— Там няма телевизия. Няма музика. Не сте говорили с никого. Носехте ли си книга или нещо такова?

Поклати глава:

— Просто поседях там.

— И просто си пиехте. И си мислехте за приятелката си.

— Не се натрапвах на никого. И не обърнах голямо внимание на останалите, да не говорим, че бях доста пийнал.

— И къде отидохте след това? В някой денонощен бар?

— Пресякох улицата. И се върнах в стаята си.

— Има ли пиколо по това време на нощта?

— Не знам. Не съм шофирал. Само пресякох улицата.

— Някой не ви ли отвори вратата?

— Не.

— Коя врата използвахте?

Кейлъб се обърна и погледна през прозореца на джипа към хотела на отсрещната страна на улицата. Видя пиколото да стои там, където снощи бе стояла жената. Когато се бе обърнала да посрещне погледа му, сякаш го беше очаквала.

— Онази — отговори Кейлъб и посочи вратата, която наистина бе използвал.

— И се качихте направо в стаята си?

Кейлъб кимна.

— И не съм я напускал до обяд… събуди ме чистачката.

Кенън погледна за момент Гарсия в огледалото, бутна очилата нагоре по носа си и отново огледа продължително челото на Кейлъб.

— Добре, господин Мадокс — каза накрая той. — Благодаря за съдействието ви.

Кенън отвори вратата и слезе, после изчака Кейлъб да се плъзне по седалката и да излезе под дъжда.

— Ако се сетите за нещо, номерът е на визитката ми. Отпред е в офиса, а мобилният — отзад.

Кенън затвори вратата и заобиколи предницата на събърбъна, за да седне до Гарсия.

— Може ли секунда — каза Кейлъб.

Кенън спря и сложи ръка на предния капак. Гарсия включи фаровете. Лъчите им осветиха капките, които падаха по вече мократа и блестяща улица.

— Онзи… от снимката какво е направил? — попита Кейлъб.

— Той ли…? Нищо не е направил. Мъртъв е.

Кенън намести шапката си и отиде при вратата.

Качи се и събърбънът потегли. Кейлъб остана загледан след него с ръце в джобовете. Колата измина една пряка, спря за момент зад неговата паркирана кола с лъчи на фаровете, осветяващи табелата с номера ѝ. После се върна в лентата си и зави на следващия ъгъл, без да подава мигач.