Николя Бёгле - Заговорът

Отгоре на скалата полицаите видяха само облака обхванати от паника птици.

— Дръжте здраво! — изрева Николай Хауг, защото се страхуваше, че неговите хора може инстинктивно да захвърлят всичко, за да се защитят.

Замаяна от летежа на възбудените птици, Сара се плъзна бързо надолу и кракът ѝ най-сетне опря в скалистия праг. Крило на птица я перна през лицето, тя изтърва въжето и падна. Търкулна се към края на тясната тераса и увисна над пропастта. Протегна с отчаяние едната си ръка и успя да се хване за скалата. Пръстите ѝ се сгърчиха в опита ѝ да се закрепи. Краката ѝ висяха над бездната. Сара се вкопчи и с другата си ръка в скалата, а после с последни сили се изправи, като нададе гневен вик. Успя да постави единия си лакът на скалистата тераса и се изтегли по корем върху нея, прилепила буза до влажния камък.

Бе изтощена и завладяна от безумна паника. Пое си дъх и направи усилие да не повърне. Нездрава миризма на гнило обръщаше стомаха ѝ. Вдигна очи и не можа да потисне ужаса си. С пропита от кръв черна козина и отворена уста над изпочупени зъби под разширените си ноздри, опряна върху един от рогата си, върху терасата лежеше отрязаната глава на бик.

Опипвайки скалата, Сара се изправи. Около нея птиците, надушили миризмата на разлагаща се плът, се приближаваха страховито. Тя хвана второто въже, което висеше по дължината на скалата, и го нави здраво около главата на животното. После дръпна рязко въжето два пъти, за да сигнализира да изтеглят товара.

След като се увери, че на терасата няма нищо друго, си даде няколко минути почивка и се подготви да се изкатери на платото с последните си останали сили. Дръпна три пъти въжето, закрепено към карабината на обезопасителния ѝ колан, за да предупреди, че започва да се изкачва, и пое нагоре.

Необходими ѝ бяха по-малко от пет минути, за да постави ръка на ръба на скалата. Николай изтича към нея, за да ѝ помогне. Изглеждаше обезпокоен, но и изтощен от усилията, които бе положил.

— Дяволски ни уплашихте! Хей, по дяволите, ама вие сте ранена.

Сара докосна бузата си и усети изгаряща болка под окото. Нищо страшно.

— И пак под същото око — подхвърли Николай, намеквайки за белега ѝ.

Без да издаде с нищо страха, от който още не се бе отърсила, Сара се отправи към находката. Мъждукащата лампа, която преди малко осветяваше тялото на министър-председателката, сега къпеше в медицинска светлина полуотворената муцуна на бика.

Сара повика двамата криминолози. Обърна се към по-високия. Той имаше къдрава коса и мек поглед.

— Името ви?

— Гералд Мадкин.

— Сравнете кръвта от животното с оставените от тялото следи. В къщата и навън, върху тревата. Искам да знам от кое място Катрина Хагебак е започнала да влачи това нещо и искам точна възстановка на местопрестъплението, преди тя да започне да пълзи извън къщата. Къде е било тялото ѝ? Къде е била главата на бика?

Двамата полицаи кимнаха с глава и се отправиха към количката си, за да вземат оттам спринцовки, пипети, шпатули и епруветки, от които щяха да имат нужда за пробите и измерванията.

— Значи това е хвърлила Катрина Хагебак от скалата… — каза Николай Хауг и приклекна: — Една мръсна глава на бик, която вони на мърша. — Върху лицето на стария морски вълк бе застинало изражение на неверие. — Ама какво е правила с това нещо?

— Бих искала да направя списък на заподозрените и да изясня как стоят нещата… с това — заяви Сара и кимна към главата на бика. — Времето лети.

— …

Началникът на полицията сякаш не я чу. Вкаменен от изненада, той не разбираше как подобно странно нещо се случва в малкия му район.

— Полицай Хауг! — викът на Сара го свали го на земята.

Той се изправи, като гладеше с ръка тила си, без да изпуска от поглед останките на животното.

— Добре, добре…

Сара тръгна с бърза крачка към къщата. Още преди началникът на полицията да я настигне, включи уоки-токито и нареди на Ингрид Вик да я чака на първия етаж на къщата след десет минути. Стигна до площадката, която изпълняваше ролята на кабинет на министър-председателката. Жената, която бе изследвала за улики тази част на къщата, тъкмо подреждаше материалите си.

— Почакайте — каза ѝ Сара.

Полицайката бе на около четиридесет години, с кестеняви коси, които тук-там сивееха. Около очите ѝ имаше сини кръгове. Тя сякаш бе запазила върху лицето си по малко от смъртта на всяко местопрестъпление, което бе проучвала.

— Аз съм Сара Геринген. Отговарям за разследването. Как се казвате?