Николя Бёгле - Заговорът

— Не бих искал да ви видя гола върху масата от неръждаема стомана — после тръгна с отсечена стъпка към задната част на къщата.

Сара премълча, казвайки си наум, че на някои мъже им харесва да събличат жената с думи, когато не могат да го направят с ръцете си.

— Въжетата и обезопасителния колан, господине! — обади се един задъхан офицер, който носеше две здрави корабни въжета и кожен обезопасителен колан с презрамки.

Сара ги пое, преди началникът на полицията да протегне ръка към тях.

— Прекарайте едното въже зад гърба си и зад гърба на още двама полицаи — заповяда тя на началника на полицията. — Плъзнете второто въже близо до мен. Ще закача на него онова, което намеря долу, а вие ще го изтеглите. А междувременно ми дайте едно уоки-токи.

— Искате да слезете там без светлина ли? — попита началникът на полицията.

Сара още веднъж огледа потъналата в полумрака на арктическата нощ скала. Беше стръмна, но по нея имаше много стъпенки. Единствената опасност бе да изпусне въжето и да събуди птиците.

С уоки-токито в ръка тя надяна спасителния колан, сграбчи здраво въжето и подпря краката си върху ронливия край на скалата. Петите ѝ останаха във въздуха. Порив на вятъра разклати въжето, подметката на Сара се отърка о скалата и от нея се отрони камъче. Тя го проследи как пада на повече от тридесет метра в мрачната пропаст, обливана от вълните. Обзе я страх. Не инстинктивният страх, че може да падне и да умре, а по-скоро две противоречиви тревоги: най-напред — че може да умре, преди да е създала семейство с човека, когото обичаше, а на второ място, дълбоко в мрачните криволици на съзнанието ѝ се събуди страхът, който си стоеше винаги там — страхът от нея самата. Сега той изби на повърхността. Бе онази част от нейната същност, която тя не признаваше, че съществува, и заради която можеше да захвърли всичко и да се поддаде на повика на бездната.

Къде се коренеше този смъртоносен подтик? В травмите ѝ, получени по време на войната? Може би. Струваше ѝ се обаче, че страхът ѝ е роден по-рано. Коя бе тя всъщност? Въпросът бе неуместен, ужасяващ и прекоси съзнанието на Сара като писък на призрачен влак.

— Готова ли сте? — попита Николай Хауг.

Сара кимна с глава. Беше потресена, че се е поддала на ужасяващото вглеждане в себе си. Опасността и деликатната маневра, която се канеше да направи, ѝ помогнаха да се върне към реалността. Намести ръцете си по дължината на въжетата и се отпусна назад. После пое дълбоко въздух, постара се да не гледа надолу и започна спускането си в бездната.

Още щом прекрачи ръба на скалата, вятърът ѝ се нахвърли като побъркан, който бута невинен човек към пропастта. Косите ѝ изплющяха върху лицето ѝ, тялото ѝ отскочи встрани. Мускулите ѝ едва я задържаха перпендикулярно към стената.

— Наред ли е всичко? — изрева Николай.

Сара се овладя и игнорира болката в дланите, причинена от впиващото се в тях въже. Вдиша дълбоко два пъти и не отговори на Николай от страх да не събуди стотиците птици, прилепени към скалата. Възползва се от краткото стихване на вятъра и ловко преодоля още два метра от стената. Мускулите на ръцете се напрегнаха до болка от усилието, а очите ѝ се насълзиха от раздразнение. Хвърли поглед през рамо. Беше само на два метра от скалистата тераса.

Каротидната ѝ артерия пулсираше така силно, че я задушаваше. Сара премести първо десния си крак по дължината на скалата, а после и левия. Още едно усилие и щеше да бъде на сигурно място. Само че кой знае защо ѝ се стори, че някой я наблюдава. Обърна глава надясно и се намери почти лице в лице с извития оранжев клюн на една тъпоклюна кайра 9 9 Fratcrcula arrtica (лат.). — Бел.прев. . Птицата се бе сгушила под една издатина и не се виждаше отгоре.

Стоеше неподвижна и я наблюдаваше внимателно с черното си око. Сара знаеше, че ако направи рязко движение, птицата ще я нападне. Под нея воят на вълните се засили, очевидно провокиран от нов яростен порив на вятъра. Въздушното течение тласкаше Сара към кайрата, а отдолу приливът сякаш скандираше злокобно насърчение за насилие. Птицата се накокошини, отвори човка и нападна Сара. Тя отскочи назад и въжето се плъзна между дланите ѝ. Целият ѝ живот премина като в забавен каданс пред очите ѝ. Понятията „горе“ и „долу“ не съществуваха. По инстинкт тя се вкопчи във въжето. Ударът бе бърз. Бе изхвърлена до стената и усети как подметките ѝ се хлъзгат, а рамото ѝ се удря в скалата. Дъжд от камъчета полетя надолу, а пернатият ад излетя в хаос от остри крясъци.